Сбогом.
Завинаги.
Джо прочита писмото още два пъти, преди Джена да излезе от кабинета на доктор Бежов. Изглежда отегчена.
Докторът е зад гърба ѝ. Изглежда доволен.
— Размяна — казва тя. Мой ред е да вляза в кабинета, за да може доктор Бежов да ме залее с безвкусните си безцветни глупости.
Днес отказвам да го направя.
— Извинявам се, но просто нямаме достатъчно време. Дали ще е удобно да се обадя по-късно по телефона?
Добрият доктор не изглежда никак доволен от мен.
Не ми пука.
— Няма проблем — казва той. — В случай че нямам възможност да приема обаждането, просто оставете…
— Звучи чудесно. Много ви благодаря.
Протягам ръка към него, но изминава секунда, преди да я стисне.
— Добре тогава. Довиждане.
— Доскоро.
В момента, в който излизаме на паркинга, Джена ме поглежда подозрително.
— Държиш се странно — казва тя.
— Мислех, че винаги се държа странно?
— По-странно от обикновено.
— Това е доста странно.
— Татко — тя скръства ръце пред гърдите си и ме поглежда право в очите.
— Искаш ли хотдог?
Джена ме поглежда, сякаш съм ѝ предложил да пием по нещо в някой бар.
— Дали искам хотдог?
— Ами да. Нали ги знаеш, едни малки продълговати неща от месо, които се казват кренвирши, сложени в хлебче с горчица и…
— Мама ни е забранила да ядем хотдог.
— Ще ѝ кажа да дойде с нас.
Оставам с впечатлението, че от тази мисъл главата на Джена леко експлодира, но тя се качва в колата без нито дума повече.
В „Топ Дог“ предлагат трийсет и пет вида хотдог, включително от тофу. Този си поръчва Милисънт. И го прави, без дори да продума, докато Рори си поръчва два хотдога с телешко и много чили. Все едно празнуваме нещо, защото наистина е така. Оуен си е отишъл завинаги. Новината е по всички телевизионни екрани над главите ни. Днес всичко е минало точно по план и сякаш всички го усещат.
— Вече може ли отново да се държим нормално у дома? — пита Рори.
Милисънт се усмихва.
— Дефинирай нормално.
— Без информационна цензура. Обратно в цивилизацията?
— Искаш да гледаш новините? — казвам аз.
— Не искам да ми е забранено да гледам новините.
Джена завърта очи към тавана.
— Просто искаш да впечатлиш Фейт.
И просто така аз научавам, че русокосата приятелка на Рори се казва Фейт.
— Коя е Фейт? — казва Милисънт.
— Никоя — казва Рори.
Джена се кикоти. Рори я ощипва и тя надава лек писък.
— Престани — казва тя.
— Млъквай.
— Ти млъквай.
— Чакайте малко, да не говорите за Фейт Хамънд? — казва Милисънт.
Рори не отговаря, което означава „да“. Също така означава, че Милисънт познава родителите на Фейт — най-вероятно защото им е продала тяхната къща.
— Защо не го хванаха? — казва Джена. Вперила е поглед в телевизора.
Може би все пак не всичко отново ще бъде нормално.
— Предишния път са го хванали — казва Рори. — И се е измъкнал.
— Значи, не могат да го хванат?
— Ще успеят. Хората като него не остават вечно на свобода — казвам аз.
Рори отваря уста, за да каже нещо, а Милисънт успява да му попречи само с поглед.
Всичко, което ми идва да кажа, в главата ми звучи глупаво, затова си държа устата затворена. Дори Рори запазва мълчание. Никой не казва нищо, преди Джена да заговори.
— Не се чувствам много добре — казва тя с ръка на стомаха си.
Джена си поръча хотдог със сос барбекю и лук, който беше голям почти колкото моя с пикантен кашкавал. Не мисля, че днес причината за раздразнения ѝ стомах е стресът.
Милисънт ме поглежда накриво.
Кимвам. Да, аз съм виновен, че предложих хотдог.
Милисънт грабва дамската си чанта и ни прави знак да тръгваме. Прие добре историята с хотдога, като се има предвид, че не го бяхме обсъдили предварително, и аз я хващам за ръката. Излизаме след децата на паркинга отвън.
— Как е твоят стомах? — казва тя.
— Идеално. Твоят?
— По-добре от всякога.
Навеждам се в опит да я целуна. Тя извръща глава.
— Дъхът ти е отвратителен.
— А твоят мирише на тофу.
Тя се засмива и аз се засмивам, а стомахът ми далеч не се чувства толкова добре, колкото твърдях. В мига, в който се прибираме вкъщи, и двамата с Джена започваме да повръщаме. Тя се качва в банята на горния етаж, но аз не успявам да стигна навреме и в крайна сметка използвам тази в коридора.