Милисънт притичва между двама ни, носи газирана джинджифилова напитка и студени компреси.
— Лошо ви е като на кучета! — провиква се Рори.
Смее се и вътрешно се смея заедно с него.
Тази вечер всичко е забавно дори докато повръщам на пода в банята. Тази вечер се чувствам така, все едно най-сетне съм изпуснал въздуха от гърдите си.
Дори не си бях дал сметка, че съм спрял да дишам.
Глава 49
Автоматите за кафе са едно от най-удобните изобретения на света. Няма баристи, няма пълномаслено мляко вместо два процента, няма кой да забрави да добави допълнителен аромат. Трябва само да си избера вида кафе, мляко, вкус и дори температура, и след това да натисна зеления бутон. Появява се кафе. И е евтино.
Единственият недостатък е, че тези сложно устроени, но лесни за употреба машини ги има само в магазинчетата по бензиностанциите. Истинските кафенета нямат машини за самообслужване.
Любимият ми автомат се намира в магазинчето на бензиностанция „ИЗИ-Гоу“, която се намира на три километра от „Хидън Оукс“. Дори да нямам време, понякога отивам специално дотам. Мъжът зад щанда се смее всеки път, когато вляза. Твърди, че хора „като мен“ рядко идват до „ИЗИ-Гоу“ за кафе. Винаги му казвам, че хората „като мен“ са един специален вид задници.
Но днес нямам възможност да му кажа тази шега, защото мъжът зад щанда има слушалки в ушите и е вперил поглед в телефона си. Когато се приближавам, за да платя, той маха слушалките си и поклаща глава.
— Трябва да спра да гледам новините — казва той.
Кимвам с повече разбиране, отколкото може да си представи.
— Само ще се депресираш.
— Точно, човече.
Не познавам хора, които продължават да използват думата „човече“, но този брадат тип го казва така, сякаш му идва отвътре.
Взимам си огромното кафе за три долара и излизам, без да попитам какво дават по новините. Изминали са три седмици, откакто Джош получи писмото. Продължават да обсъждат дали Оуен наистина си е тръгнал, или не, но няма истински новини. Няма нищо ново, просто преповтарят всичко старо.
И Оуен вече започва да избледнява. Все още е водещата новина, но вече не превзема цялата емисия.
Точно както си мислех.
И сега мислите ми се въртят около семейството ми, децата ми. Мисля за приятелката на Рори, с която все още не съм се запознал, но поне успях да разбера, че семейство Хамънд живеят на съседната улица. На Рори му трябват шейсет секунди, за да стигне от нашата къща до тяхната, ако мине напряко. Трябваше да се досетя за това по-рано — трябваше да се досетя, че Рори се измъква от къщата, но бях твърде зает да правя същото. Сега се реванширам за пропуснатото време.
Джена отново е започнала да се увлича по гримирането. Едва от миналата седмица, сигурно защото вече не опитва да се скрие от Оуен. Видях я да си слага гланц за устни, преди да излезе за училище една сутрин, а Милисънт каза, че някой сякаш е влизал в банята ни.
И Джена още държи онзи нож под матрака си. Започвам да се питам дали не е забравила, че е там.
Всичко това са неща, които щях да пропусна, ако вниманието ми все още беше погълнато от Оуен, от Наоми, Анабел и Петра. Не мога да си спомня последния път, когато заредих батерията на предплатения телефон.
И Милисънт. Говорихме да си направим истинска среща. Все още не сме, но когато това се случи, няма да си говорим за Холи или Оуен, или никакви подобни неща. Междувременно, тя е започнала кръстоносен поход срещу хотдога в интернет.
Махам тракера от колата ѝ. Сега искам да гледам съпругата си, а не синята точица, която замества съпругата ми.
Дори в работата всичко върви прекрасно — имам двама нови клиенти, защото графикът ми вече не е толкова несигурен. През по-голямата част от деня съм в клуба и затова, когато нямам урок, имам време да създавам и поддържам социални контакти.
Все още пазя шишенцето с капки за очи, макар и да нямам никакви доказателства, че Рори — или някой друг — употребява каквито и да било наркотици. Но това продължава да ме тревожи, защото в него няма логика. Или може би просто сега имам повече време да мисля за него. Толкова много, че когато вкъщи няма никой, влизам в стаята на Рори.
Казвам си, че само ще огледам, няма да провеждам обстойно претърсване. Просто имам право да знам дали синът ми употребява наркотици. Дори да става въпрос само за марихуана.
Откривам предимно глупости — все неща, каквито могат да се намерят в стаята на едно четиринайсетгодишно момче, от мръсни дрехи до комикси и фигурки на супергерои. Няма никакви скъпоценности като едно време — писма, снимки, дори мръсни списания. В днешно време всичко това е в компютрите и телефоните. Освен това Рори няма никакви наркотици — или поне аз не намирам, дори след като проверявам малко по-обстойно, отколкото бях възнамерявал.