Взимам телефона и чантата си, и прекосявам тенис корта. На път за паркинга чувам как ме поздравяват някакви хора, но не виждам лицата им. Не виждам нищо друго, освен онова заглавие:
Оуен е мъртъв
В колата, след като вече съм запалил двигателя, ме осенява мисълта, че не знам къде е Милисънт. Не и без тракера на колата ѝ.
През счупения екран ѝ изпращам съобщение.
Среща за вечеря.
Среща за обяд, е нейният отговор. Веднага.
Вече излизам с колата от паркинга.
Децата са на училище, затова се срещаме у дома. Колата ѝ е пред къщата, а тя е вътре, крачи притеснено напред-назад в дневната. Днес обувките ѝ са с морскосин цвят и не издават никакъв звук. Косата ѝ е по-къса, подрязана над раменете, защото не иска Джена да бъде единственото момиче в семейството с къса коса.
Когато влизам, притесненото крачене спира и двамата се споглеждаме. Няма какво да си кажем.
Освен, че сме се провалили.
Тя слабо се усмихва. Усмивката ѝ не е щастлива.
— Това не го предвидих.
— Нямаше как да го предвидим.
Протягам ръка към нея и тя се приближава, прегръщам я. Сърцето ми бие по-бързо от обичайното и тя отпуска глава върху него.
— Ще започнат да търсят истинския убиец — казвам аз.
— Да.
Тя отдръпва главата си, за да погледне нагоре към мен.
— Може просто да заминем — казвам аз.
— Да заминем?
— Да се преместим другаде. Не е нужно да живеем тук. Дори не е нужно да живеем в този щат. Аз мога да преподавам тенис навсякъде. Ти можеш да продаваш недвижими имоти навсякъде.
Идеята ме осенява точно в този миг, докато стоя тук, заедно с Милисънт.
— Само си избери място.
— Не говориш сериозно.
— Защо не?
Тя се отдръпва от мен и отново започва да крачи притеснено. Виждам как съставя списъци наум, докато се опитва да се сети за всичко, което ще трябва да направим.
— Сега е средата на учебната година.
— Знам.
— Дори не знам кое място да избера.
— Може да решим заедно.
Тя замълчава.
Повтарям очевидното:
— Ще започнат да търсят истинския убиец.
Досега това никога не е било проблем. Не бяха открити никакви трупове, не и преди Линдзи. До онзи момент никой дори не знаеше, че има убиец. Не търсеха никого.
Но сега е различно. И те знаят, че е бил някой, който се е преструвал на Оуен.
— Никога няма да ни разкрият — казва тя.
— Никога?
Милисънт поклаща глава.
— Не знам как биха могли. Ние на практика си разделихме всичко. Аз никога не съм докосвала писмата…
— Но където и да си държала Наоми…
— Ти никога не си бил там. Ами ти? Някой виждал ли те е с…
— Не. Никога не съм разговарял с Наоми — казвам аз.
— Никога?
Милисънт замълчава за момент.
— Добре тогава. Никой не те е виждал заедно с нея.
— Не.
— А Линдзи?
Поклащам глава. Разговарях с Линдзи само по време на онази разходка в планината.
— Никой не ни видя.
— Добре.
— Джена — казвам аз. — Донякъде мисля, че трябва да заминем заради…
— Нека поне да изчакаме малко, докато се уверим, че е вярно. Че не е някаква измама.
Усмихвам се. Иронията е прекалено голяма, за да не го направя.
— Като писмата на Оуен. Измама.
— Да. Точно такава.
Телефонът ми издава звук, известие за напомняне. Следващият ми урок започва след петнайсет минути. Или трябва да тръгна, или да го отменя.
— Върви — казва тя. — Не можем да направим нищо, освен да чакаме.
— Ако е вярно…
— Ще го обсъдим отново.
Приближавам се до нея и я целувам по челото.
Тя докосва бузата ми с ръка.
— Всичко ще бъде наред.
— Винаги е наред.
— Да.
Децата вече са чули новината. Възнамерявахме да им кажем заедно същата вечер, докато се храним, но те вече знаят. Интернет и приятелите им са по-бързи от нас.
Рори може и да го е грижа, но не го показва. Стиска телефона си в ръка — това е жизненоважната връзка с приятелката му.
Върху лицето на Джена е изписано каменно изражение. Очите ѝ, обикновено толкова изразителни, гледат право през нас. Тя не ни чува, дори не е в стаята заедно с нас. Не знам къде е. Не проговаря, докато двамата с Милисънт не спираме да ѝ повтаряме онова, което ѝ казваме от седмици насам: в безопасност си.
Не мисля, че ни вярва. Дори не съм сигурен, че аз ни вярвам. Всичко, което е приемала за вярно, се оказва грешно. Оуен никога не е бил тук. През цялото време е бил някой друг — и никой не знае кой.
Не мога да я виня, задето се затваря в себе си. Аз искам да направя същото.