Когато спираме да говорим, Рори скача на крака и се отправя към стълбището. Вече пише съобщения.
Джена продължава да гледа втренчено.
— Миличка? — казвам аз и протягам ръка, за да докосна нейната. — Добре ли си?
Тя обръща глава и очите ѝ се фокусират върху мен.
— Значи, всичко е лъжа. Убиецът може би дори не си е тръгнал.
— Все още не знаем това — казва Милисънт.
— Но може би.
Кимвам.
— Може би.
Изминава минута, после още една.
— Добре — казва тя и измъква ръка изпод моята. Изправя се на крака. — Ще се кача горе.
— Добре ли си…
— Да. Добре съм.
Двамата с Милисънт наблюдаваме как се отдалечава.
Прекарвам остатъка от вечерта в интернет, в търсене на ново място, където да живеем. Разглеждам различни страници за времето, училищата, цените и новините.
Чувствам се странно да не знам какво следва. От мига, в който написах първото писмо до Джош, повечето новини не ме изненадваха с нищо. Вече знаех какво пише в писмата и можех да отгатна как щяха да ги анализират всички многознайковци. Дори трупът на Наоми не ме изненада. Не знаех подробностите, но знаех, че ще бъде открит.
Единственото, което ме изненада, бяха порязванията с хартия.
Сега нищо не ми е познато, нищо не е очаквано. Това не ми харесва.
Глава 51
Гледам как историята се разгръща по телевизията, сякаш нямам нищо общо с нея. Аз съм просто зрител. И тъй като нямам власт да променя хода на тази история, аз се надявам. Всеки път, когато включа телевизора, аз се надявам, че сестрата на Оуен е лъжкиня. Една вечер съм навън на задната веранда, гледам новинарската емисия в единайсет часа и чувам как Джош не казва това.
Тази вечер той е в студиото, облечен със сако и вратовръзка, а лицето му изглежда така, сякаш е обръснато броени минути преди да се появи в ефир. Джош звучи като сериозен репортер, когато казва, че Дженифър Райли се завръща в страната. За да изчисти името на своя брат.
Готов съм отново да хвърля телефона си, но ме спира някакво драскане, което се разнася от другата страна на къщата ни. Изправям се и поглеждам нагоре.
Рори.
Само той би продължил да се измъква от къщи, след като са го хванали.
Или, по-скоро, само той би продължил да се измъква успешно от къщи, след като са го хванали. Чудя се колко ли пъти съм пропуснал да забележа.
Той ме вижда в момента, в който се приземява. Рори излиза навън, не се прибира.
— О — казва той. — Здрасти.
— Излизаш да се поразходиш на чист въздух?
Той свива рамене, без да признава нищо.
— Ела, седни до мен — казвам аз.
Вместо да седнем на верандата, отиваме малко по-нататък на двора. В другия край имаме маса за пикник и чадър за слънце, близо до големия дъб с люлката от автомобилна гума, която вече никой не използва.
Рори казва:
— Не си най-подходящият човек, който да възразява срещу измъкването от къщи.
Дни по-рано, когато се предполагаше, че Оуен си е отишъл завинаги, подобна реплика може би нямаше да ме подразни. С нетърпение очаквах момента, когато ще поговоря със сина си за неговата първа приятелка. Сега се чувствам така, сякаш го правя по задължение.
Посочвам една от пейките.
— Седни. Си. На. Задника.
Той го прави.
— Първо — казвам аз, — може би си забелязал, че напоследък сестра ти изпитва известни трудности. И съм сигурен, че ти, нейният единствен брат, не би искал да я накараш да се почувства още по-зле?
Той поклаща глава.
— Разбира се, че не искаш. Затова знам, че няма да ѝ споделиш теорийката си за това как изневерявам на майка ѝ.
— Теорийка?
Поглеждам го право в очите.
Той отново поклаща глава.
— Не. Нищо няма да ѝ кажа.
— Също така знам, че няма да започнеш да се сравняваш с мен, нито моето поведение с факта, че се измъкваш навън късно през нощта. Защото ти не си дори наполовина на моите години. Ти нямаш право да се промъкваш навън.
Той кимва.
— Моля? — казвам аз.
— Не. Няма да се сравнявам с теб.
— И също така знам, че ако те попитам защо се измъкваш навън, няма да ми кажеш, че е за да се мотаеш с Бен. Защото не правиш това, нали?
— Не.
— Промъкваш се навън, за да отидеш да видиш Фейт Хамънд.
— Да.
— Идеално. Радвам се, че го изяснихме.
Телефонът на Рори избръмчава. Очите му се стрелкат напред-назад, между телефона и мен, но не го поглежда.
— Давай — казвам аз.
— Няма проблем.
— Недей да караш Фейт да те чака.
Той проверява телефона си и изпраща съобщение, като отмята червената си коса от очите си. Фейт отговаря веднага и той изпраща ново съобщение. Разговорът продължава и аз изчаквам, докато сложи телефона обратно на масата. С екрана нагоре.