— Имаме ли зърнена закуска?
— Органична. Без захар.
— Имаме ли мляко?
— Соево.
Не казвам на глас „бляк“, но си го помислям.
— Е, не звучи съвсем зле.
— Мисля, че не.
Тя се сгушва по-плътно в мен.
Това представляваше животът ни преди Холи. Всичко се движеше малко по-бавно, не толкова трескаво, без особено вълнение.
Дните се сливаха един в друг, накъсвани от големите събития. Първата ни къща беше толкова мъничка, но за нас беше огромна, поне докато не ни отесня, последвана от първата голяма продажба на Милисънт, първия учебен ден на Джена, по-голямата ни къща и по-голямата ипотека. Порязването с хартия на ръката на Рори.
Когато Джена беше на четири години, се разболя от настинка, която премина в бронхит. Успяваше да спи само по час и нещо, преди да се събуди от кашлицата. Двамата с Милисънт прекарахме три нощи в нейната стая — аз на пода, а Милисънт в легълцето на Джена. Така, заедно, помогнахме на Джена да поспи малко повече от нас самите.
Научих Рори да кара колело. Той никога няма да си го признае, но доста дълго време използваше помощни колела. Равновесието не му беше силата и все още не е.
Нищо от това не ми се струваше вълнуващо, не и тогава. Имаше рутина и задължения, по някоя и друга усмивка или дори смях с глас. Мигове на щастие, последвани от дълги периоди на размити, еднакви дни.
Сега искам всичко това да се върне. Може би ми се натрупа твърде много вълнение или точно това е твърде вълнуващо, но така или иначе, не е животът, който искам.
— Хей — казва Милисънт. Надига се седнала в леглото, завита в чаршафа. Червената ѝ коса е заплетена.
— Чуваш ли това?
На долния етаж от телевизора гръмва сигналът за извънредни новини. После спира, когато едно от децата сменя канала и пуска анимационен сериал.
Завъртам очи към тавана.
— Извънредни новини на всеки пет минути.
Придърпвам Милисънт обратно в леглото, в прегръдките ми, без никакво намерение да ставам, освен ако полицията не разбие входната врата.
— Сигурно са арестували някоя знаменитост.
— Или е умряла.
— Или са хванали някой политик в изневяра — казвам аз.
— Това дори не е достойно за новините.
Засмивам се и се пъхам още по-навътре под завивките.
Надявам се, че са арестували някого във връзка с убийствата. Не може да е убиецът на Наоми и Линдзи, но може да е някой, извършил други лоши неща. Някой, който заслужава да влезе в затвора, преди да нарани някого. Представям си раздърпан, мърляв мъж, с налудничав поглед.
— Добре, стига толкова — казва Милисънт. — Аз ставам.
Тя отмята завивката с едно движение, сякаш маха лепенка на рана. Това върши работа и аз също ставам от леглото.
Облича си някакъв халат и се отправя към долния етаж. Аз първо си взимам душ.
Децата са на дивана, гледат някакъв тийнейджърски сериал с извънземни. Празните им купи от зърнената закуска са на масичката за кафе и аз се изненадвам, че Милисънт ги е оставила там. Откривам я в кухнята, изправена до кафемашината. Чашата ѝ е преобърната, кафето се стича надолу по кухненския плот и капе върху пода. Тя дори не го поглежда. Очите ѝ са втренчени в малкото телевизорче, което държи в кухнята.
На екрана е Джош. Стои пред една гъста гориста местност, така обрасла в храсталаци, че сградата зад него не се вижда — само островърхата камбанария се подава над дърветата. Мястото не ми е познато, нито знам къде се намира. Дървената табела пред църквата е износена и избеляла от времето. Устата на Джош помръдва, но не се чува нищо. Звукът е намален.
Но това няма никакво значение. Заглавието на новината е изписано с червени букви в долния край на екрана.
Божият дом или къщата на ужасите?
Подземна тъмница открита в изоставена църква.
Глава 55
За миг повярвах, че Милисънт е разстроена, защото новината беше ужасяваща, защото беше шокираща, защото не ни засягаше по никакъв начин. Или ми се иска да мисля, че го повярвах.
След секунда разбрах, че беше заради нея. Църквата беше мястото, на което беше държала в плен Линдзи и Наоми.
— В църква?
Отново сме на горния етаж, в спалнята ни, но настроението няма как да е по-различно. В една тъмница в църква няма нищо секси.
Нашето семейство не ходи на църква и никога не го е правило. Милисънт е отгледана като агностичка, аз съм отгледан като католик и се отказах от вярата на съвсем ранна възраст. Църквата е място, на което ходим на сватби, погребения и благотворителни събития. Но дори аз смятам, че изборът на Милисънт е изключително смущаващ. Нямаше как да избере по-неподходящо място, освен ако не беше отишла в някоя детска градина.