— Какво е това?
— От полицията я сложиха още с пристигането. Наричат я полеви център.
— Там отзад е началникът — казва един мъж зад мен.
Мъжът е едър във всяко едно отношение, извисява се с цели десет сантиметра над мен и е поне трийсет сантиметра по-широк.
— Искат да са сигурни — добавя той.
— Да са сигурни в какво?
— Да са сигурни, че са били само две жени — казва той. — А не повече.
— Опазил Господ — казва жената.
Имаше още две, Холи и Робин, но нито една от двете не е била в онова мазе.
Поне доколкото ми е известно.
Блесва ярка светлина и Джош излиза в ефир. Той отново споменава своите източници, но не посочва по име нито един от тях.
Дали са му още информация за стаята в подземието на църквата и той казва, че са открили нещо. На стената, скрито в единия ъгъл — изглежда някой, който е бил държан в плен, се е опитал да остави послание.
Глава 56
За миг — не, за по-малко от миг — ми хрумва да попитам Джош дали не знае нещо повече. Никога не сме разговаряли, никога не съм комуникирал с него освен чрез писмата, но този слух за скрито послание ме кара да изпадна в паника. Почти.
Вместо да направя някоя глупост, както толкова често се е случвало в миналото, правя крачка назад. Обмислям. Преценявам. И правя заключение:
Измислица. Историята е измислица.
Източниците на Джош грешат. Ако на полицията е отнело по-малко от един ден да открие това така наречено послание, няма никакъв шанс Милисънт да го е пропуснала. Тя може да не знае, че синът ѝ се промъква навън през нощта, но е способна да забележи прашинка от две стаи разстояние. Не би пропуснала да види послание на стената.
И какво точно послание би могла да остави Наоми или Линдзи? Помощ? В плен съм?
Недопустимо е да си представя, че Милисънт може да им е казала истинското си име, така че не биха могли да разкрият самоличността на похитителя си.
Тайното послание трябва да е някаква лъжа, измислена от Клеър, с която несъмнено се опитва да ни накара да се издадем. Всеки, който гледа телевизия, знае, че полицията лъже. Това само по себе си е достатъчно, за да ме накара да си тръгна. Да се прибера у дома. Да говоря с Милисънт.
Когато пристигам, къщата е пуста. Включвам телевизора и преглеждам новините. Джош все още говори за това псевдопослание, но не разполага с повече подробности. Някакъв репортер по друг телевизионен канал повтаря казаното от Джош. Третият репортер, жена, разказва за църквата.
Християнската църква „Хлябът на живота“ е основана от едно-единствено семейство и се е разраснала до паство от около петдесет души. Стари снимки показват хора със сурови изражения, загрубели лица и парцаливи дрехи. В последвалите години паството сякаш е процъфтяло, явно са имали повече хляб и изглеждат по-охранени, а няколко от тях дори се усмихват. През петдесетте години са достигнали своя пик, а до осемдесетте от тях не е останала и следа. Доколкото се знаеше, през последните поне двайсет години сградата пустеела. Тъй като е неделя, архитектурните чертежи от агенцията по геодезия не са достъпни, но местните историци подозират, че подземието е било част от оригиналната сграда. Може да е било предназначено за студено помещение за съхранение на хранителни продукти.
Прехвърлям каналите в очакване нещо да се случи. Милисънт и децата се прибират едва към пет следобед. Прекарали са деня в киното и в мола, където Джена си е купила още един чифт обувки, а Рори има нов суитшърт с качулка. Двамата се втурват към горния етаж и ние с Милисънт оставаме сами.
— По-добре ли се чувстваш? — казва тя. Звучи саркастично.
— Не особено.
Тя повдига едната си вежда.
Телевизорът е изключен, нямам никаква представа каква част от новините е чула.
— Говорят за някакво послание — казвам аз.
— За какво говорят? — Милисънт отива в кухнята и се заема да приготви вечеря. Последвам я.
— Някакво послание на стената. Оставено от някой, държан в плен там.
— Е, вече просто си измислят. Това е невъзможно.
Поглеждам я втренчено. Тя накъсва маруля за салата.
— Да, така реших и аз — казвам аз.
— Ето, довърши я ти.
Тя побутва купата и марулята към мен.
— Мислех тази вечер да хапнем сандвичи с риба тон и разтопен кашкавал.
— На обяд изядох рибата тон.
— Всичката ли?
— По-голямата част.
Зад гърба ми вратата на хладилника се отваря шумно. Тя не казва нищо, но мога да чуя гнева ѝ.
Вратата се затваря с трясък.
— Сигурно мога да спретна набързо някаква лазаня с патладжан или нещо подобно — казва тя.