— Вече изследваме кръвта, сравняваме я както с тази на Наоми, така и на Линдзи. Също така открихме следи от слюнка, които също изследваме в момента.
Не отговаря на въпроси. Цялата пресконференция продължава около двайсет минути, което оставя на новинарите и дървените философи достатъчно време, за да обсъдят и най-малката подробност. Клеър не споменава нищо за оставено на стената послание, нито го показва на снимка.
Барманът превключва канала на спортните новини. Поръчвам си още една бира и почти не я докосвам.
Четиресет минути по-късно го виждам. На отсрещната страна на улицата Джош влиза в бар и грил „Фърст Стрийт“. Това е любимият му ресторант.
Натъкнах се на тази информация по чиста случайност, докато преди няколко вечери шофирах по същата улица. Чаках на един червен светофар и видях как Джош излиза от колата си и тръгва към ресторанта. На следващата вечер отново минах с колата оттам и видях неговата, паркирана отпред. На третата вечер се случи същото. Тогава минах покрай ресторанта и го видях вътре, седнал сам на бара, да яде бургер и да гледа телевизия.
Пресичам улицата и сядам на бара, през няколко стола от Джош. Въпреки че вече съм вечерял, си поръчвам бургер и бира. Същите като неговите.
Поглеждам го и се обръщам. После го поглеждам отново, все едно съм го разпознал.
Без дори да обърне поглед към мен, той казва:
— Да. Аз съм онзи от новините.
— И на мен така ми се стори. Гледам ви по телевизията почти всяка вечер — казвам аз.
На живо Джош изглежда съвсем различно. Кожата на лицето му изглежда някак неравна, носът му е червен, както и очите. Жалко, че не взех със себе си капките за очи.
Той въздъхва и най-сетне поглежда към мен.
— Благодаря ви, че гледате.
— Не, аз ви благодаря за репортажите. Вие сте онзи, който през цялото време следеше този случай, нали така? С убитите жени?
— Да.
— И продължавате да го правите. Явно знаете всичко.
Джош изпива една трета от бирата си на един дъх.
— Да не си някой от онези ненормалници на тема престъпления?
— Не, в никакъв случай. Просто човек, който иска да пипнат този нещастник.
— Супер.
Бургерът му пристига и той започва да се храни, без да ми обръща внимание, докато гледа спортния канал. По време на рекламната пауза показват за кратко кадри от днешната пресконференция. Клеър Морис отново се появява на екрана.
Джош завърта очи към тавана и поглежда към мен.
— Искаш ли малко вътрешна информация?
— Разбира се.
Той посочва телевизора.
— Тя е кучка.
— Наистина ли?
— Не защото е жена. Всъщност няма нищо общо с това. Но проблемът е в това, че след като начело на разследването вече стои жена, все едно трябва да променят всичко. Да се докажат, разбираш ли? Ясно ми е, че не са виновни за това. Просто ми се иска да не оплескваха всичко, докато го правят.
— Така ли смяташ?
— На един милион процента.
Младият, надъхан репортер, когото наблюдавам от толкова дълго време, не е онзи човек от телевизора. Не знам защо очаквах, че ще бъде.
Когато допива бирата си, правя знак на бармана да донесе още две.
— Нищо лично — казва той. — Но не съм гей.
— Не го приемам лично. И аз не съм.
Джош приема бирата.
Гледаме мълчаливо телевизия, докато накрая той заговаря.
— Преди няколко дни казах по новините нещо, което един източник ми сподели. На следващия ден се обади и каза, че повече не може да говори с мен. Тази жена е заплашила с уволнение всеки, който изнесе някаква информация на пресата.
Той вдига ръце, сякаш това е някаква нечувана мерзост.
— Дори на мен. А аз съдействах на полицията, когато получих онези писма от Оуен. Или който там ги изпрати. Не бях длъжен да го правя. Можех просто да ги прочета в ефир, без изобщо да казвам на полицията.
— Какво означава това? — питам аз. — Твоите източници вече не искат да ти казват нова информация?
— О, те ми казват всякакви неща. На мен просто ми е забранено да ги казвам в ефир. Е, сигурно бих могъл, но аз съм готин тип. Не искам да уволнят никого — особено човек, който ми върши работа. Тази кучка няма завинаги да остане тук.
— Да, това май звучи логично.
Той кимва към телевизора, където предават някакъв футболен мач.
— Аз съм за „Блейзърс“. Ти?
— И аз.
Лъжа.
— Ти играеш ли? Така изглеждаш.
Свивам рамене.