А събитията вече се развиваха неудържимо. На 1 март 1941 г. България се присъедини към Тристранния пакт. Немците нахлуха в нашата страна. На 3 март „синеоките рицари” пристигнаха в Пазарджик.
От софийското шосе по главната улица се занизаха като зелени гъсеници колони немски войници, коли, оръдия. Вела с група ремсисти започна разяснителна работа сред посрещачите. Ние, ремсистите, „приветствахме” немците с вдигнати юмруци и възгласа „Роте фронт!” Тръгнахме по „Вароша” и където бе удобно, разяснявахме позицията на партията. Вела с голяма непринуденост се намесваше в уличните разговори, пригласяше на недоволните, разясняваше на неориентираните какво значи за родината навлизането на хитлеристите. А когато немците плъзнаха по градските улици, лицето й придоби суров израз: „Ах, гадове, държат се като че ли са у дома си” процеди тя през зъби и започна да им маха със стиснат юмрук. Когато тази проява привлече вниманието на полицията, ние свихме встрани и спряхме пред мъжката гимназия срещу читалището. Откъм моста на Марица се зададе немска колона — мотоциклети с кошове, офицерски коли, камиони с войници. Някой извика „ура”. Моторите бучаха. Повечето граждани гледаха с тревога, потънали в мълчание.
– Хайл Хитлер! Хайл Хитлер! — крещяха малка група екзалтирани легионери и опъваха напред ръка.
Стиснали юмруци, ние викахме настръхнали:
– Хайл Телман! Хайл Телман!
Хитлеристите не обръщаха внимание нито на чужди, нито на свои. Парадно облечени, вдигнали високомерно глави, те минаваха с безразличие. Това още повече ни дразнеше. Мотоциклетистите отминаха. Зададе се колона от военни камиони. Вела се устреми напред, размаха вдигнат юмрук и завика с пълен глас: „Роте фронт”, „Телман, Телман”. Първата кола намали скоростта, спря. Сърцата ни замряха — какво ще се случи? За наша радост войникът на волана, възрастен немец — се усмихна, махна с ръка и поведе машината. „Значи и сред немците Вела откри съмишленик” — шегуваше се Йорданка Ципоркова.
Пред нас се появи колона от офицерски опели. В колите седяха германски офицери като препарирани. Успоредно с колоната се движеше моторист, вероятно за свръзка или за охрана.
– Хайл Хитлер! Дойчланд! — закрещяха отново край нас.
– Хайл Телман! Рот фронт! — викахме ние.
Изведнъж офицерът в предната кола се извърна като ужилен. Опелът забави движението си. Мотористът бързо се приближи до колата. Гледайки злобно към нас, офицерът му каза нещо и отново продължи напред.
Ние променихме местата си, подадохме глави между посрещачите. Мотористът се върна, спря до тротоара. Той опипваше с поглед гражданите и заканително крещеше. Като не разбираха за какво става дума, хората се усмихваха наивно и вдигаха рамене. Но хитлеристите усетиха нашето присъствие. А точно това искахме ние, това бе целта и на Вела. Полицията ни подгони и с Вела отидохме в дома на др. Даскалов, активен и известен комунист в града и окръга, който живееше наблизо. С него тя се познаваше отпреди, когато той беше кандидат на БКП за народен представител в Чепинското корито в изборите преди година. Още тогава той се възхищаваше от нейното смело участие в изборната кампания. С възмущение и ненавист двамата заговориха за немците, нахлули в нашата родина. Вела беше цялата настръхнала. Не съм забравила първите й думи: „Мръсни фашисти, горят и избиват навред по фронтовете. За нас вече няма друг път към свободата, освен пътя на борбата. И ако трябва, ще умрем, но това, което сме мечтали, ще се сбъдне. Фашизмът ще бъде победен!”
Гледах я — колко беше се изменила. Колко беше пораснала моята сестра. По-късно, когато ще научи за нейната гибел на Бялата скала, старият комунист ще изплаче своята мъка пред Люба Войводова, сестра на жена му Невена: „Любе, Любе — сърцето на Каменица остана в Балкана...”
Вела завърши Пазарджишката девическа гимназия през съдбоносната 1941 година.
За завършващите гимназиален курс ученици бе организиран абитуриентски бал в читалище „Виделина“. Вела се „подготви” за бала — отиде с ученическата си тъмносиня рокля с бяла якичка. И ние с Донка Манева, като по-малки, бяхме в читалището за публика. Съзряхме Вела между танцуващите и се въртяхме все около нея. Гледахме я и не можехме да й се нарадваме. Тя играеше весела, засмяна, щастлива.
— Гера, погледни! — ми шепне Донка. — Колко е хубава, бодра и силна нашата Вела!
Когато свърши балът и тръгнахме да се разотиваме, разбрахме причината за необичайната веселост на Вела през тази вечер. На входа на читалището я чакаше Владо Танов.
— Какво стана? — запита я той.
— Всичко е наред.
И тя му подаде списъка с имена и парична сума»
— Толкова бързо? — я гледаше учуден Владо.
Вела беше изпълнила отговорна задача. Докато траеше абитуриентският бал, тя беше сформирала кандидатстудентския комитет от девическата гимназия и беше събрала значителна парична сума,
Сбогуваха се с Владо с пожелание за нови срещи в София. А още на другия ден комитетът на кандидат-студентите влезе в действие — организираха се редица акции и мероприятия. Бяха написани и протестни писма до университета.
Това беше може би последната ремсова задача, която Вела изпълни като ученичка в Пазарджик, в който намери своята голяма цел в живота, даде й първите криле за израстването й като борец и комунист. Пред нея беше мечтата за Алма-Матер и университета на борбата.
В родното Чепинско корито
Където и да се намираше Вела, сърцето й винаги я теглеше към Чепинския край, към родна Каменица. Особена, с нищо несравнима радост изпитваше да бъде у дома, всред близки и другари. Затова всяка ваканция тя бързаше към Каменица, а и младежите тук я чакаха. Всеки знаеше — дойде ли Вела и животът ще тръгне по-интересно, по-смислено.
Ето, теснолинейката я носи пак към Лъджене. На сърцето й е и тъжно, и радостно. Прощавайте, ученически ремсови години! Прощавай, Пазарджик!
Изправена до прозореца, тя се любува на прекрасната панорама от планински отсечени върхове и скали, между които се провира като сребърна лента Чепинската река. Пролетта е наметнала раменете им с пищна премяна, в която се преливат най-нежните нюанси на зеленото.
В чантата й лежи диплома с отличен успех. Ще й открие ли тя нови пътища към София, към науката?
Засега имаше само един път, който беше сигурен, ясен, неотменен — пътят на борбата. В него беше събрано всичко: и личната й участ, и съдбата на родината, и комунистическият идеал.
Каменица я посрещна с така познатата атмосфера на младежка възторженост и жажда за нови дела. Още не подредила багажа си и не оставила мама да й се порадва, тя лети вече към Марийка Илинова, Г. Шулев, Крум Гинчев, Георги Въргов, Йорданка Синапова. Колко много има да им каже и колко много има да научи от тях!
През последните години между каменските и чепинските ремсисти бяха създадени тесни връзки и общи действия. Вела е очарована. По време на ваканциите в Каменица бързаше да поднови връзките си със секретаря на районния комитет Никола Симеонов и неговите членове Георги Палигоров, Костадин Мавриков, Христо Праматаров.
Следват срещи след срещи. В нашата къща ставащ нелегални събрания, на които присъстват от Чепино: Никола Симеонов, Г. Палигоров, К. Мавриков, Христо Праматаров, Елена Теменлиева, Мария Васева, а от Каменица — Мария Гинчева, Йорданка Синапова, Мария Велева и други.
Тук се поставя въпросът за подобряване на работата с жените и Вела споделя опита на каменската ремсова организация, чиято работа се оценява за най-добра. На друго събрание тя говори по между народното положение и запознава присъстващите с директивни материали от нелегалния печат. „На срещите и сбирките във вашата къща в Каменица се чувствахме най-спокойни и сигурни” — споделя Н. Симеонов.