Самото селце беше притихнало, а улиците бяха пусти. Млекарят беше приключил с доставките си и беше изчезнал, подрънквайки с празните бутилки, наредени отзад в камионетката му. Вестникарчетата бяха разнесли сутрешните вестници. Беше събота, така че никой нямаше да ходи на работа, а все още беше твърде рано за домашни задължения по къщите през почивните дни. В девет часа щеше да отвори селският магазин. Уханието на току-що изпечен хляб вече се разнасяше от пекарната до магазина. Първите клиенти щяха да пристигнат съвсем скоро. А след закуска щеше да заехти хорът на градинските косачки. Беше юли — най-натовареният месец от годината за армията от любители-градинари в Саксби на Ейвън, а до празника на селото оставаше само един месец, така че всички вече бяха заети да подрязват розите и да отбелязват растежа на тиквичките. В един и половина на селското игрище щеше да се проведе мач по крикет. За мача щеше да пристигне фургон за сладолед, децата щяха да играят на воля, а гостите да си устроят пикник пред колите си. Чайната също щеше да бъде отворена. Очакваше се един съвършен английски летен следобед.
Но още беше рано за това. Сякаш цялото село беше затаило дъх и с почтително мълчание очакваше пристигането на ковчега, който всеки момент трябваше да потегли от близкия град Бат. В действителност точно в този момент вече товареха ковчега в катафалката, а скръбните му спътници — петима мъже и една жена — избягваха да се поглеждат в очите, но и сякаш не знаеха накъде другаде да отправят взор. Четирима от мъжете бяха служители от високоуважаваното погребално бюро „Ланър & Крейн“. Фирмата беше основана още през викторианската епоха, когато се беше специализирала основно в дърводелски и строителни дейности. По онова време ковчезите и погребенията бяха по-скоро странична, едва ли не маловажна дейност за „Ланър & Крейн“. Но по една неведома ирония на съдбата беше процъфтяла именно тази част от бизнеса. Фирмата вече не строеше домове за живите, но името „Ланър & Крейн“ се беше превърнало в синоним на достойна смърт. Днешното събитие, като цяло, щеше да бъде в икономичен формат. Катафалката беше от по-стария модел. Нямаше да има нито екипаж е черни коне, нито екстравагантни венци. Самият ковчег, макар и изрядно полиран, беше изработен от дървен материал, който несъмнено беше от по-ниско качество. Обикновената табелка, на която бяха гравирани името на починалата и двете най-важни дати, беше само посребрена, а не от чисто сребро. Надписът гласеше:
Мери Елизабет Блекистън
5 април 1887 година — 15 юли 1955 година
Животът й не беше толкова дълъг, колкото изглеждаше, изписан по този начин, прехвърлил границата между две столетия, но беше прекъснат съвсем неочаквано. Средствата, отделени за погребение на Мери, дори не бяха достатъчни да покрият всички разходи — но това нямаше никакво значение, защото застрахователната компания щеше да покрие разликата, и ако можеше да види собственото си погребение с очите си, Мери би останала доволна, че желанията й са били удовлетворени.
Катафалката потегли точно навреме, отправяйки се на предстоящото си пътешествие от осем мили в мига, в който минутната стрелка достигна до девет и половина. С прилично и достойно темпо, ковчегът щеше да пристигне в църквата точно в десет. Ако „Ланър & Крейн“ изобщо имаха нужда от рекламен девиз, той сигурно щеше да гласи „Винаги навреме“. И макар че двамата опечалени, които придружаваха ковчега, сигурно не забелязваха това, английската провинция изглеждаше по-прекрасна от всякога с полята, спускащи се отвъд невисоката кремъчна крайпътна стена полегато надолу към река Ейвън, край която щяха да се движат по целия път.
Двамата гробари от гробището на църквата „Сейнт Ботолф“ оглеждаха резултата от работата си. За едно погребение могат да се кажат много неща — задълбочени, проницателни или философски, — но Джеф Уийвър се изрази най-точно, като се подпря на лопатата си, сви си цигара с изкаляните си пръсти и се обърна към своя син.