— Защо? — вдигна глава Дениз. Лицето й беше синкаво от светлината на екрана. — Според мен тези заключения са фантастични!
— Точно там е работата — въздъхна Филипс. — По всичко личи, че програмата е в състояние да разчита рентгеновите снимки далеч по-добре от своите създатели. Никога досега не бях забелязвал тези вариации в консистенцията. И всичко това неволно ме кара да си мисля за историите на Франкенщайн… — Замълча за момент, после внезапно се изсмя.
— Това пък какво беше? — погледна го с любопитство Дениз.
— Сетих се за Майкълс — отвърна Мартин без да отделя очи от разпечатката. — Програмирал е машината така, че вкарам ли някаква задача, тя ме съветва да си гледам работата… Първия път ми каза да изпия едно кафе, а сега ме съветва да си похапна…
— Идеята не е лоша — кимна Дениз. — Забрави ли за романтичната ни среща в кафенето? И без това не разполагам с много време, защото трябва да се връщам при скенера…
— В момента не мога — поклати глава Филипс. Не искаше да я разочарова, но любопитството му беше огромно. — Това тук наистина ще ме побърка!
— Добре — кимна Дениз. — Аз обаче отивам да си взема един сандвич. Искаш ли нещо?
— Не, благодаря — отвърна разсеяно той, насочил цялото си внимание към оживелия принтер.
— Радвам се, че изследванията ви имат резултат — обърна се на прага тя. — Знам колко много държиш на тях…
Филипс изобщо не я чу. Изчака спирането на печатащото устройство и нетърпеливо откъсна листа. И този рапорт беше като предишния — стегнат, но пълен. Компютърът отново описа вариациите в плътността и препоръча рентген под различни ъгли, плюс мозъчен скенер.
Отметна глава и нададе тържествуващ вик, ръцете му забарабаниха по плота. Част от снимките на Лайза Марино се измъкнаха от щипките и се разпиляха по пода. Наведе се да ги вдигне и видя фигурата на Хелън Уокър под рамката на вратата. В очите й се четеше недоумение.
— Добре ли сте, доктор Филипс? — загрижено попита тя.
— Да, разбира се — поруменя той. — Малко съм възбуден… Нали щеше да ходиш на обяд?
— Вече се върнах. Взех си един сандвич, който ще хапна тук, на място…
— А ще ме свържеш ли с Уилям Майкълс?
Секретарката кимна и излезе. Филипс върна разпилените снимки на мястото им и отново се втренчи в малките бели точици. Какво ли означават? Не приличаха на често срещаните калциеви образувания, а структурата им беше различна от тази на кръвоносните съдове. Нямаше как да ги квалифицира преди да разбере дали измененията са във вътрешността на сивото вещество, или в клетъчната структура на мозъка, известна под името кортекс. Имаше и трета възможност — да се окажат част от бялото мозъчно вещество или от повърхностните фибринозни образувания…
Телефонът изжужа и той вдигна слушалката на деривата над масата. Беше Майкълс. С разтреперен от вълнение глас Филипс му описа изключителното действие на машината. Подчерта, че тя е била в състояние да открие такива вариации в плътността, които нито един специалист не би забелязал. Говореше толкова бързо, че Майкълс го помоли да се вземе в ръце.
— Е, радвам се, че работи според очакванията — каза с доволна въздишка той.
— Какви очаквания, бе човек? — извика Филипс. — Това е нещо далеч повече от всякакви очаквания!
— Хубаво… С какво количество стари снимки я захрани?
— Всъщност, само с един комплект — призна Мартин. — Не, с два, но от един същ пациент…
— Само с два? — разочаровано възкликна Майкълс. — Дано не си се преуморил!
— Добре де… Нямам достатъчно време, защото съм претрупан от ежедневни задачи.
Майкълс беше съгласен с това. Но после го предупреди, че вместо да се радва на случайни успехи, трябва да заложи в машината данните от всички черепни снимки, правени през последните няколко години. Само по този начин биха могли да отстранят неверните данни, произтичащи от дефекти в негативите — тяхната най-важна задача на този етап.
Мартин слушаше внимателно, но очите му продължаваха да следят паяжината на промените, която принтерът систематически проследяваше. Не забравяше припадъците — главното оплакване на Лайза Марино, аналитичният му ум моментално започна да търси връзката между тях и тези загадъчни светли точици, засечени от лазерния скенер. Беше напълно допустимо те да са предизвикани от някакво латентно неврологично заболяване.
Приключи разговора с нова чувство на нетърпение. Спомни си, че на даден етап от лечението на Лайза Марино мнозина от специалистите са подозирали наличието на множествена склероза. Ако компютърът докаже валидността на подобно подозрение, това щеше да е огромен успех. От десетилетия насам медиците търсеха лабораторно потвърждение за диагностицирането на множествената склероза. Но за целта му трябваха нови рентгенови снимки и повторен черепен скенер на пациентката. Това нямаше да е лесно, тъй като тя току-що беше претърпяла операция. Трябваше му разрешение от страна на хирурга, но Манърхайм, въпреки раздразнителния си нрав, имаше подчертано положително отношение към експерименталната дейност и със сигурност нямаше да му откаже.