— Слушай, чувствам се виновен, че те прецаках с обяда… Какво ще кажеш за една романтична вечеря вместо компенсация?
— Нещо пак си намислил — усмихна се Сангър и поклати глава. — Прекрасно знаеш, че тази вечер съм дежурна.
— Знам — кимна Мартин. — Имах предвид болничната кафетерия.
— Браво! — подигравателно го изгледа Дениз. — А какво стана с редовните ти занимания по софтбол?
— Реших тази вечер да ги пропусна.
— Охо, значи наистина си намислил нещо!
Мартин се засмя. Действително пропускаше тренировките си по софтбол само в случай на заплаха за националната сигурност. Обърна се към студентите и каза, че който желае, може да дойде в кабинета му след приключването на упражнението със скенера. Но никой от младежите не изяви подобно желание. Той сви рамене и изскочи навън. Понесе се по коридора с плавно нарастваща скорост. Целта му беше да профучи покрай Хелън като светкавица, без да й даде шанс да го затрупа с още неприятни новини.
Седма глава
Наредила се на дългата опашка пред приемната на спешното отделение, Лин Ан Лукас продължаваше да се пита дали идеята й да се появи тук беше добра. Рано следобед се обади в студентската поликлиника, но лекарят си беше тръгнал и тя нямаше друг избор, освен болницата. Поколеба се дали да не изчака до утре, но беше твърде уплашена.
Опашката пред рецепцията се придвижваше със скоростта на охлюв по простата причина, че спешното отделение беше претъпкано с народ. Сякаш цял Ню Йорк се беше изсипал тук. Зад нея се поклащаше някакъв пияница с парцаливи дрехи, от който се носеше отвратителна воня на урина и вкиснато вино. При всяко раздвижване на опашката той се блъскаше в Лин Ан и се улавяше за дрехата й, за да се задържи на крака. Пред нея стоеше някакво огромно женище с дете на ръце, завито в мръсно одеяло.
Летящите врати вляво рязко се отвориха. В коридора се появиха множество колички, върху които лежаха жертвите на току-що случила се автомобилна катастрофа. Ранените и убитите бяха прекарани направо през чакалнята, количките изчезнаха зад остъклената, боядисана в бяло врата на спешното отделение. Чакащите реда си граждани разбраха, че повикването за прегледи допълнително ще се забави. В единия ъгъл на чакалнята се беше разположило семейство пуерториканци, което спокойно вечеряше пиле от шарени картонени подноси на „Кентъки Фрай“. Никой от членовете му не обърна внимание на суматохата, предизвикана от пристигането на пострадалите при пътния инцидент.
Най-накрая пред Лин Ан остана единствено дебелата жена с детето. Тя пристъпи към гишето и проговори на развален английски:
— Бебе вече престанало да плаче…
Дежурната сестра подхвърли, че повечето оплаквания са от обратното, но жената не я разбра. Тя просто отметна краищата на парцаливото одеяло и под него се показа личицето на детето, което имаше цвят на лятно небе пред буря — нещо средно между тъмносиньо и сиво. Оказа се, че е отдавна мъртво и телцето му се беше вкочанило като дървена талпа.
Лин Ан беше толкова шокирана, че за момент изгуби дар слово. Забелязала състоянието й, дежурната съчувствено подхвърли, че тук човек трябва да е готов на всичко. Лин Ан отметна кичур кестенява коса от челото си, гласът й се възвърна. Каза името и номера на студентската си книжка, след което сбито изложи оплакванията си. Сестрата й предложи да си намери място, тъй като чакането ще бъде дълго. Обеща, че докторът ще я прегледа при първа възможност.
След като остана на един неудобен стол в продължение на близо два часа, Лин Ан най-сетне беше въведена в просторното помещение за общи прегледи. Накараха я да седне на едно легло, отделено от другите със зацапан пластмасов параван. Пъргава сестра й премери температурата и кръвното, след което бързо изчезна. Лин Ан остана да седи на ръба на леглото, заслушана в разнообразните шумове около нея. Ръцете й притеснено се преплетоха в скута. Беше на двадесет години, студентка първи курс, все още без специалност. Имаше интерес към медицината, но това, което виждаше тук, я накара да се замисли. То нямаше абсолютно нищо общо с представите й за професията на лекаря.
Лин Ан беше здрава млада жена. Само веднъж в живота си беше търсила медицинска помощ, при това точно тук, в спешното отделение на тази болница. Тогава беше на единадесет години. Беше паднала с летните си кънки, в резултат на което си навехна глезена. По онова време семейството й все още не се беше преместило във Флорида и живееха съвсем наблизо, само на няколко преки от тази болница. Спомените й за инцидента бяха добри, нямаше основания за тревога относно компетентността на медицинския персонал.