Лин Ан остана сама и отново зачака.
— Можеш ли да повярваш? — попита с пълна уста Филипс. — Първата изпусната от Манърхайм пациентка е точно тази, на която аз трябваше да направя допълнителни изследвания!
— Била е само на двадесет и една, нали? — попита Дениз.
— Да — кимна Мартин и си посоли сандвича. — Трагедията всъщност е двойна, тъй като не успях да й направя снимките.
Бяха отнесли металните подноси на най-отдалечената от щанда маса, опитвайки се да избягат максимално далеч от обичайното оживление, което цареше в болничната кафетерия. Това не беше лесно. Стените тук бяха с цвят на горчица, на пода имаше мръсносив линолеум, а пластмасовите столове имаха противен жълто-зеленикав цвят. Монотонен глас от репродуктора над главите им изреждаше имената на лекарите, които трябва незабавно да се обадят на съответните вътрешни номера.
— Защо са я оперирали? — попита Дениз и зарови вилицата си в салатата.
— Имала е припадъци със загуба на съзнание, а може би и множествена склероза. Следобед, малко след като се разделихме, изведнъж ми хрумна, че промените в мозъчната консистенция на снимките вероятно се дължат на неврологично заболяване в доста напреднала форма. Проверих картона й и видях, че лекуващите лекари са допуснали наличието на множествена склероза.
— А правил ли си снимки на пациенти с доказана множествена склероза? — вдигна глава Дениз.
— Започвам довечера — отвърна Мартин. — За да проверим програмата на Майкълс трябва да вкараме в машината максимално количество снимки на черепа. Ще бъде много любопитно, ако открия и други случаи с подобни изменения.
— Това май означава, че вашата научно-изследователска програма набира скорост, а?
— Надявам се — кимна Мартин, отхапа връхчето на някакъв аспарагус и побърза да го изплюе в чинията. — Опитвам се да не бъда прекалено развълнуван на този начален етап, но перспективите наистина са отлични. Това е причината, поради която проявих интерес към случая Марино. Той обещаваше съвсем конкретни резултати. На практика не всичко е загубено, тъй като довечера ще я аутопсират, след което аз ще се опитам да направя сравнение между моите снимки и патологичните заключения. Ако действително се окаже множествена склероза, играта започва отначало. Но трябва да ти кажа, че рутинната работа в клиниката ми идва до гуша и трябва да намеря начин да се измъкна от нея, поне за един-два дни в седмицата…
Дениз остави вилицата и погледна в неспокойните му сини очи.
— Как така ще се измъкнеш от клиничната работа? Та ти си един от най-добрите неврорентгенолози в тази болница, а и не само в нея! Защо не помислиш за пациентите, които печелят от твоята работа? Ако зарежеш клиничната рентгенология, ще допуснеш огромна грешка!
Мартин се протегна и хвана пръстите на ръката й. За пръв път не му пукаше, че могат да ги видят.
— На този етап от живота ме интересуват само две неща, Дениз — меко промълви той. — Ти и моята научна работа. Признавам, че ако имаше начин да си изкарвам хляба като бъда около теб, със сигурност ще забравя и научната си работа…
В очите й се появи несигурност. Не знаеше дали да се почувства поласкана или разтревожена. Отдавна вече усещаше нарастващата привързаност на този мъж, но нямаше представа дали той е в състояние да се обвърже. В началото изпитваше огромно страхопочитание от репутацията и енциклопедичните му познания в областта на рентгенологията. Той бързо се превърна в идол — както в интимно, така и в професионално отношение. Но никога не си беше позволявала да мисли, че отношенията им могат да имат някакво определено бъдеще. Самата тя не беше сигурна, че е готова за него.
— Виж какво, тук не е нито мястото, нито времето за подобни разговори — рече Мартин и отмести чинията си встрани. — Но е важно да знаеш откъде идвам и някъде вървя. Ти все още си в началния стадий на клиничната специализация и този стадий винаги изглежда многообещаващ. Отделяш почти цялото си време на пациентите, учиш, чувстваш се напълно удовлетворена. За съжаление аз самият отделям твърде малко време на подобни занимания. Огромната част от времето ми минава в административна работа и вечната битка с бюрократите. Усещам, че всичко това започва да ми идва до гуша!
Дениз вдигна лявата си ръка, която продължаваше да е в дланта му. Устните й леко докоснаха кокалчетата на пръстите му. Направи го бързо и го стрелна изпод полуспуснатите си клепачи. Това беше преднамерена кокетност, предназначена да разтопи гнева, който се надигаше в душата му. Действието й беше светкавично: Мартин отметна глава и се разсмя. После пусна ръката й и се огледа да види дали някой не ги наблюдава.