Вратата на кабинета на Филипс беше отворена. Отвътре долиташе монотонният му глас — явно диктуваше нещо. Миг по-късно разбра какво е то: натрупалите се през деня ангиографии, които чакаха заключението му. Върху окачените на светещите екрани рентгенови снимки се виждаха хилядите кръвоносни съдове на мозъка, които приличаха на ликото на дърво. Без да прекъсва диктовката си, Филипс й посочи с пръст снимката, която обработваше. Тя кимна с глава, но в очите й се появи недоумение. Не разбираше как е възможно да се запомнят имената и размерите на толкова много кръвоносни съдове, които излитаха от устата му в неспирен поток.
— Заключение — каза Филипс. — Церебралната ангиография показва добре изразена артерио-венозна малформация в дясната базална ганглия на 19-годишния пациент от мъжки пол. Точка. Циркулаторната малформация се захранва от дясната церебрална артерия посредством лентикулоструиалните разклонения, както и от задната церебрална артерия. Точка. Край на заключението. Моля, изпратете копие от този рапорт на докторите Манърхайм, Принс и Клосън. Благодаря.
Диктофонът щракна и Мартин се завъртя заедно със стола си. Потърка ръце, на лицето му грееше дяволита усмивка.
— Точно навреме — похвали я той.
— Хей, какво ти става? — погледна го с престорена загриженост Дениз.
— Ела — промърмори той и се втурна към коридора. До стената беше опряна количка, оборудвана със стойка за кръвопреливане, чаршаф и възглавница. Той започна да я тика по посока на асансьорите.
— Аз ли ти дадох тази „чудесна идея“? — подвикна Дениз, опитвайки се да го догони.
— Ти — кратко отвърна той и натисна бутона за приземието. Вратите на кабината се затвориха с тихо съскане.
Минута по-късно вече бяха дълбоко в недрата на огромната сграда. Мазето беше пълно с извити тръби, които се преплитаха и изчезваха в различни посоки като кръвоносните съдове на гигантски организъм. Всичко беше в сиво или черно, сякаш светът внезапно беше изгубил колоритността си. Светлината идваше от нарядко разположени луминесцентни тръби, скрити под предпазни решетки. Между тях имаше доста широки площи, обхванати от непрогледен мрак. Срещу вратата на асансьора се виждаше табела с надпис:
Ярката линия се проточваше по стената като кървава следа. В този лабиринт от полуосветени коридори наличието й наистина беше абсолютно необходимо. В крайна сметка изскочиха в тесен проход с такъв наклон, че Мартин трудно удържаше количката, устремила се по нанадолнището.
— Но какво търсим тук, за Бога? — попита Дениз и гласът й екна под ниския свод.
— Ще видиш — отвърна Филипс. Усмивката беше изчезнала от лицето му, гласът му звучеше напрегнато. Закачливото настроение беше отстъпило място на мисълта за последствията от това, което се готвеше да стори.
Коридорът изведнъж свърши и пред очите им се разкри огромно подземно помещение, наподобяващо пещера. Осветлението беше почти никакво, таванът над главите им се губеше в мрака. На стената вляво се виждаше металната врата на крематориума, зад която бушуваха пламъци.
Точно пред тях беше входът на моргата, представляващ двойна летяща врата. Кървавочервените стрелки свършваха на метър от нея. Филипс пусна количката и пристъпи напред.
— Имаме късмет — обяви, след като надникна през стъклото. — Вътре няма абсолютно никой.
Дениз неохотно го последва.
Моргата представляваше просторна и зле поддържана зала, оставена на разрухата до такава степен, че приличаше на разкопките на Помпей. От тавана висяха множество жици с фасунги, но само на няколко от тях имаше крушки. Подът беше покрит с нещо, което преди години би трябвало да се нарича „венецианска мозайка“, стените бяха облицовани с напукани фаянсови плочки. В средата на залата се издигаше напукано от старост бетонно корито, в което беше вградена стара маса за аутопсии, облицована с мрамор. Вероятно я бяха използвали за последен път някъде в началото на века. Сега, стърчаща сред руините на подземието, тя приличаше на някакъв езически олтар. Днес аутопсиите се извършваха в патологичното отделение на петия етаж, оборудвано с модерна апаратура от неръждаема стомана и стъкло.
Покрай стените имаше многобройни врати, една от които беше от масивно дърво и сякаш водеше към хладилника на някаква кланица. В дъното се виждаше тъмният отвор на тесен коридор, от който се излизаше направо в задния двор на болницата. Навсякъде цареше мъртва тишина, нарушавана единствено от собствените им стъпки и от капките на развалената чешма в ъгъла.