Мартин се върна в кабинета, погледна Дениз и с въздишка призна, че умората започва да се отразява на ентусиазма му. Хвърли снимките на масата и уви ръце около тялото на младата жена. Тя отвърна на прегръдката му. За момент останаха неподвижни, притиснати един в друг.
— Защо не спрем дотук? — прошепна тя и отмести една руса къдрица от бледото му лице.
— Добра идея — кимна той и отвори очи. — Ела у дома, ще си поговорим. Възбудата ми е толкова силна, че едва ли ще мога да заспя.
— Ще си говорим ли? — погледна го с престорено учудване тя.
— Добре де, може би…
— За съжаление по някое време със сигурност ще ме повикат обратно…
Филипс живееше в „Кулата“ — един блок на Медицинския център, който се издигаше непосредствено зад болницата. Макар и лишен почти напълно от архитектурно въображение, той беше нов, солиден и най-вече изключително удобен. Апартаментът на Мартин гледаше към реката. За разлика от него Дениз обитаваше жилище в една стара сграда в центъра, разположена на тясна и шумна уличка. Прозорците й гледаха към мрачна вентилационна шахта, в стаите винаги цареше полумрак.
— Добре де, ако те повикат, ще се върнеш — промърмори той. После прибегна до обичайните си доводи: разстоянието до апартамента му в „Кулата“ не надвишава това, което дели СО от стаята за почивка на лекарите в самата болница. Според неговите лични изчисления то дори било по-късо.
Тя се поколеба. Срещите по време на дежурство представляваха нов етап в отношенията им. Етап, който рано или късно ще ги принуди да вземат някакво по-трайно решение.
— Добре, но първо искам да проверя дали в спешното всичко е наред — кимна тя.
Докато я чакаше да се върне, той реши да хвърли поглед на част от новите снимки. Закачи на екраните три от тях и се приведе напред. Още на първата забеляза типичните просветления. Господи, нов случай! Едва забележимите светли точици тръгваха от тилната част на мозъка и се разширяваха напред. Очите му се сведоха към плика. Катрин Колинс, двадесет и една годишна. Рентгенологична диагноза: „припадъци със загуба на съзнание“.
Откачи снимката от рамката и я вкара в компютъра. После окачи и снимките от останалите пликове на светещите екрани. Почти веднага откри още едно просветляване. Очите му вече се бяха настроили на тази вълна и бързо изолираха това, което го интересуваше. Тази пациентка се казваше Елън Макарти, двадесет и две годишна. Клинична информация: главоболие, проблеми със зрението, слабост в десните крайници. Останалите снимки бяха нормални.
Филипс бръкна в плика на Елън Макарти и потърси тилните снимки на черепа. Сложи една от тях в специалния екран със стереоизображение и залепи чело за окулярите. Тук белите точици почти липсваха. А там, където ги имаше, приличаха по-скоро на изменения в нервните окончания. Тази информация беше обезпокоителна. Множествената склероза поразяваше предимно бялата мозъчна тъкан, а не нервите. Откъсна листа от принтера и плъзна очи по заключението на компютъра. Най-отгоре се мъдреше едно БЛАГОДАРЯ, отпечатано с едър шрифт. То очевидно беше изписано в момента на подаването на информацията. Отдолу имаше женско име и някакъв телефонен номер. Още една проява на странно чувство на хумор от страна на Майкълс.
Самото заключение беше в пълно съответствия с очакванията му. Регистрирала всички промени в плътността, машината отново поиска данни за значението на непрограмираните отклонения.
Дениз и Ранди се появиха почти едновременно. В ръцете на лаборанта имаше обемиста купчина пликове. Филипс лепна една звучна целувка на младата жена. Благодарение на нейната съобразителност вече разполагаше с нови два случая, отново млади момичета. Пое снимките от ръцете на Ранди и се приготви да ги сложи в машината, но ръката на Дениз върху рамото му го накара да вдигне глава.
— В момента в спешното цари затишие — промълви тя. — Но Бог знае дали след един час ще бъде така…
Филипс въздъхна. Почувства се като дете, което трябва да остави новата си играчка, защото е време за спане. Пусна пликовете на масата и помоли Ранди да прибави към тях и останалите имена от списъка. А ако има време — и да зареди екраните. Понечи да тръгне към вратата, после спря и се обърна. Катрин Колинс и Елън Макарти… Ще бъде ли Ранди така любезен да изиска картоните им от централния болничен архив? Лаборантът любезно кимна, а очите на Мартин пробягаха по разхвърляния интериор:
— Дали не забравих нещо?
— Забравил си себе си! — изгуби търпение Дениз. — Тук си вече осемнадесет часа без прекъсване. Да вървим, за Бога!