Като част от Медицинския център, „Кулата“ беше свързана с болничния комплекс посредством отлично осветен подземен тунел. Добре скрити зад изолационни панели, по него преминаваха както тръбите на централното отопление, така и главните кабели на електрозахранването. Хванати за ръце, Мартин и Дениз крачеха през тунела. Минаха първо под стария Медицински факултет, а след това и под новия. Добре осветени разклонения водеха към Педиатричната болница и Института по психиатрия. „Кулата“ беше в дъното на тази подземна магистрала, пуснала пипалата си под половината град. От широкото стълбище се влизаше директно във входния вестибюл на блока. Униформеният пазач в кабинката от блиндирано стъкло разпозна Филипс и натисна бутона за отваряне на входната врата.
„Кулата“ беше населена предимно с лекари и други специалисти от Медицинския център. Имаше и преподаватели от други университетски факултети, но те бяха сравнително малко, тъй като намираха наемите за прекалено високи. Една значителна част от докторите, които живееха тук, бяха разведени. Напоследък обаче се наблюдаваше тенденция към увеличение на семейните специалисти — предимно млади хора, изпълнени с амбиция за професионална реализация. Деца почти липсваха, ако не се броят неделните „следобеди на татко“, когато сградата се изпълваше със звучен детски смях. Мартин добре знаеше, че една малка част от съседите му са психиатри-самотници, отдадени изцяло на работата си, а тяхната бройка е приблизително равна на съседите с обратни сексуални наклонности.
Той самият принадлежеше към най-многобройното съсловие — съсловието на разведените. Беше се присъединил към него преди малко повече от четири години — след шестгодишни брачни изтезания в шумния център на града. Подобно на болшинството от колегите си, той също се беше оженил по време на следдипломната квалификация — една естествена реакция срещу все по-високите изисквания на професионалния живот. Жена му се казваше Шърли и той искрено я обичаше. Или поне си въобразяваше, че я обича. Мигът, в който тя си събра багажа и го напусна, беше огромен шок за него. За щастие нямаха деца. Реакцията му на развода се изрази с дълбока депресия, която потискаше с помощта на работата. Започна да остава в кабинета си по цели нощи, прибираше се колкото да вземе душ и да се избръсне. С течение на времето успя да изключи емоциите и в крайна сметка да разбере какво всъщност се беше случило — през цялото това време той беше женен за медицината, а Шърли беше изпълнявала ролята на любовницата. Решението да го напусне беше взела броени месеци след като го назначиха за заместник-началник на неврохирургията — просто тогава беше проумяла дълбоката същност на неговата ценностна система. До назначението оправдаваше 70-часовата си работна седмица с главната цел — да получи мястото. А след като го получи, същата продължителност на работното време беше обяснена вече по друг начин: той е шефът и трябва да дава пример на подчинените си. Шърли очевидно бе съзряла предупредителната лампичка далеч по-рано от него и просто реши, че няма смисъл да е омъжена и да прекарва дните си в самота.
— Откри ли някакво обяснение за извадения мозък на Марино? — изтръгна го от спомените гласът на Дениз.
— Не — поклати глава той. — Но Манърхайм положително има пръст в тая работа.
Чакаха асансьора под огромния кристален полюлей, който доминираше във входния вестибюл. Под краката им пружинираше дебел килим на златни и оранжеви кръгове.
— Възнамеряваш ли да разбереш какво е станало?
— Не знам как… Но наистина бих желал да знам защо са го извадили…
Главната и може би единствена отличителна черта на апартамента на Филипс беше гледката към завоя на реката и мостът над нея. Всичко останало беше в рамките на обикновеното. Беше се нанесъл тук набързо, след кратък разговор по телефона с отдела по настаняването и едно обаждане в някаква фирма за обзавеждане. И беше получил именно обзавеждане: диван с масичка за кафе, два стола и маса за хранене в трапезарията заедно с комплект прибори, легло и нощно шкафче за спалнята. Толкоз. Не беше много, но това му даваше чувството, че всичко е временно, фактът, че вече четири години живее тук „временно“ нямаше никакво значение.
Рядко употребяваше алкохол, но тази вечер беше толкова уморен, че хвърли няколко бучки лед в една висока чаша и ги поля с уиски. От любезност подаде бутилката и на Дениз, но точно според очакванията му, тя само поклати глава. Младата жена си позволяваше по някой джин с тоник или чаша вино, но го правеше рядко и никога по време на дежурство. Сега извади от хладилника кутия портокалов сок, напълни една чаша и седна в хола, готова да го слуша. Дълбоко в себе си се надяваше, че възбудата на Мартин ще премине за кратко време. Не беше в настроение да води разговор за научните му изследвания, нито пък за някакъв изчезнал мозък. Продължаваше да се вълнува от начина, по който беше признал чувствата си към нея, неволно се питаше дали и тя изпитва същото.