— Странно нещо е това животът — поклати глава Мартин. — В рамките на един единствен ден могат да се случат чудеса…
— Какво имаш предвид? — вдигна глава тя. Надяваше се това да са личните им отношения.
— Едва вчера нямах никаква представа, че сме толкова близо до компютърното разчитане на рентгена — възбудено отвърна той. — А днес вече съм убеден, че…
Обзета от внезапен пристъп на раздразнение, Дениз скочи на крака, хвана го за разкопчаната яка на ризата и му заповяда да забрави за болницата и всички проблеми, свързани с нея. После, за да смекчи поведението си, на устата й изплува съблазнителна усмивка.
Изтълкувал посланието по единствения възможен за мъжете начин, той се съгласи, че е преуморен и каза, че отива да вземе душ. А след това й предложи да му прави компания. Тя нямаше предвид точно това, но отстъпи пред настояванията му. Гледката на голото му тяло, скрито зад матираното стъкло на душ-кабината, беше интересна и предизвика в душата й тръпки на възбуда. Той се опитваше да поддържа разговор, но плисъкът на водата заглушаваше думите му. Още по-добре, рече си тя. В момента предпочиташе да гледа, вместо да разговаря. Възбудата й бавно нарастваше, а заедно с нея се повишаваше и температурата на тялото й.
Мартин най-сетне приключи, спря водата и излезе от кабината с хавлиена кърпа около кръста. За огромно разочарование на Дениз, от устата му продължаваха да излитат дълги тиради на тема компютри и медицина. Ръката й се стрелна напред, дръпна хавлията и започна да попива водата от гърба му. Приключи за броени секунди и го обърна с лице към себе си.
— Направи ми една услуга! — прошепна с престорен гняв тя. — Затвори тая уста!
После го хвана за ръката и решително го поведе към спалнята. Объркан от избухването й, той мълчаливо се подчини. Дениз беше много красива на фона на реката и изящната извивка на моста, обсипана с гирлянди от светлини. Ръцете й се обвиха около шията му, устните й страстно се впиха в неговите.
Тялото му моментално пламна от възбуда. Но пейджърът й изжужа в момента, в който ръцете му се протегнаха да я съблекат. За миг и двамата замръзнаха на място, опитвайки се да отложат неизбежното, да се насладят още мъничко на близостта си. И двамата усетиха, че връзката им се променя, достигайки нови, непознати досега висини. Замълчаха. Тук думите бяха излишни…
Линейката на „Бърза помощ“ се появи в Медицинския център точно в два и четиридесет след полунощ.
Издължената й муцуна се плъзна между двете коли със същите отличителни белези, паркирани непосредствено до рампата. Моторът заглъхна. Двамата пътници на предната седалка изскочиха навън и наведоха глави срещу ситния, но досаден априлски дъждец. По-слабият отвори задната врата на линейката, а другият — едър мъж с широки рамене, измъкна празната носилка. За разлика от колегите си, тези двамата бяха дошли да вземат пациент. В това нямаше нищо странно.
Хванаха носилката от двете страни и я повдигнаха. Металната рамка се отвори, крачетата с гумени колелца опряха в земята. Носилката се превърна в тясна, но лека и удобна количка. Стъклената врата на спешното отделение изсъска и се отвори. Новодошлите влязоха и насочиха количката към дъното на широкия коридор. Гледаха право пред себе си. Взеха асансьора и се изкачиха до неврологията на 14-тия етаж. Там дежуреха общо седем души лекари и сестри, но в момента на появата на двамата мъже повечето от тях почиваха. Зад гишето седеше само сестра Клодин Арнет и по-слабият от мъжете тикна под носа й тънка купчина формуляри. Пациентката трябваше да бъде прехвърлена в нюйоркския медицински център, където я поемаше личният й лекар.
Сестра Арнет прегледа документите и промърмори нещо под носа си. Току-що беше приключила с попълването на приемните формуляри на същата тази жена. Вдигна глава и повика Мария Гонзалес с молба да придружи новопристигналите до стая 1420. Преди да потъне в купчината бумаги, които трябваше да обработи за малкото време до собствената й почивка, тя вдигна глава и огледа двамата мъже. По-едрият от тях имаше необичайно ярки зелени очи.
Мария Гонзалес отвори вратата на 1420 и направи опит да събуди Лин Ан. Това се оказа трудна задача, тъй като съвсем наскоро бяха получили инструкции по телефона да й дадат двойна доза приспивателно поради опасност от припадък. Мъжете разбраха затрудненията й, на лицата им се появиха успокоителни усмивки. После изравниха количката с леглото, хванаха краищата на одеялото и ловко го прехвърлиха. Лин Ан Лукас не усети абсолютно нищо и продължаваше да спи.