В същия момент вратата се отвори и в кабинета нахлу един от работниците по поддръжката, който тикаше пред себе си огромна количка с кашони, папки и Бог знае още какво. Без да каже нито дума, той започна да подрежда кашоните до стената.
— Какво става, по дяволите? — ококори се Филипс.
— Това са материалите от склада, който трябва да освободим — поясни Хелън.
— Мамка му!
В душата му се появи неприятното усещане, че нещата излизат от контрол.
Тръшна се на стола си, почти скрит сред боклуците, вдигна слушалката и набра номера на приемното отделение. Но насреща не вдигаха и той започна да се ядосва.
— Имаш ли една свободна минута? — попита Уилям Майкълс, изправил се неусетно на прага. Очите му с недоверие огледаха хаоса, усмивката му бавно помръкна.
— Не питай нищо! — предупредително го изгледа Филипс.
— Господи! — промълви приятелят му. — Май наистина си се разбачкал здраво!
В приемното най-сетне вдигнаха, но се оказа някаква сестра от друго отделение, която го помоли да почака. В слушалката се появи мъжки глас, който троснато поясни, че се занимава само с приемането на пациенти, а не с изписването и преместването им. След ново късащо нервите чакане му беше обяснено, че човекът, който му трябва, в момента е в почивка и трябва да се обади по-късно.
— Каква бюрокрация, Господи! — простена Мартин и затръшна слушалката. — Защо ли не станах водопроводчик?
Майкълс се засмя и попита как вървят работите с компютъра.
— Ето ги всичките снимки, които ни трябват — отвърна Филипс и махна към купчините с жълти пликове. После добави, че ще му трябва около месец и половина, за да ги вкара в машината.
— Отлично — кимна Майкълс. — Колкото по-рано приключим с това, толкова по-добре. Защото разделната памет и асоциативната система показват качества, за които дори не сме и сънували. Докато ти приключиш тук, ние със сигурност ще имаме нов централен процесор за обработка на дефектиралите плаки, чиято работа направо ще те накара да зяпнеш!
— Ела да ти покажа нещо, от което и ти ще зяпнеш — отвърна Филипс и пристъпи към машината. — Искам да видиш крайните резултати.
Изчисти екрана и го зареди с мозъчните снимки на Марино, Лукас, Колинс и Макарти. После прибегна до хартията с дупката, за да покаже общите отклонения в тях.
— На мен ми изглеждат напълно еднакви — призна след продължително взиране Майкълс.
— Точно в това е работата — усмихна се с нарастваща възбуда Мартин. — Системата действа великолепно!
Телефонът иззвъня и ръката му се протегна към слушалката. Насреща беше доктор Доналд Трейвис от Медицински център „Ню Йорк“. Мартин накратко му обясни положението около Лин Ан Лукас, но не спомена нищо за измененията, които беше открил на рентгеновите й снимки. После помоли Трейвис да й направят мозъчен скенер, плюс няколко специализирани снимки на главата. Трейвис обеща и затвори. Телефонът звънна още веднъж. Хелън му съобщаваше, че Дениз е готова за следващата ангиография.
— И без това трябва да вървя — надигна се Майкълс. — Желая ти късмет с тези купчини тук. Не забравяй, че сега всичко зависи от теб. Колкото по-бързо ни предоставиш информацията, толкова по-добре…
Филипс откачи оловната престилка от стената и го последва навън.
Девета глава
Една от луминесцентните тръби над главата на Кристин Лундквист не работеше както трябва. Светлината й трептеше, във вътрешността й се чуваше тихо бучене. Момичето правеше неуспешни опити да не й обръща внимание. Тази сутрин се чувстваше зле. Имаше тъпо главоболие, очите й се дразнеха от потрепващата светлина. Тежестта в главата й остана дори след обичайните гимнастически упражнения.
Огледа голия младеж, седнал на стола в средата на помещението, след това сведе очи към работата си. Рисунката й се стори плоска и двуизмерна, лишена от живот. Обикновено изпитваше наслада от упражненията по рисуване на живи модели. Но тази сутрин не беше така и това ясно личеше от произведението й.
Няма ли проклетата лампа да престане да мига, за Бога? Лявата й ръка се вдигна и засенчи очите. Така беше по-добре. Използвайки нов въглен, тя се зае да центрира фигурата, изтегляйки една дълга перпендикулярна линия в средата на листа. Вдигна ръката си и с лека изненада установи, че линията се беше получила много добре — права и точно в средата. Погледът й попадна на върха на въглена, леко затъпен от допира си в хартията. Реши, че е дефектен и опря крайчето му в ъгъла на листа. В същия момент забеляза, че перпендикулярната линия се измества някъде встрани, към периферното й зрение. Извърна глава и линията изчезна. Бавно я завъртя в обратна посока и линията отново се появи. Кристин повтори упражнението няколко пъти поред, просто за да се увери, че не халюцинира. Очите й губеха линията в момента, в който гледаха към нея под прав ъгъл. Но помръднеше ли глава наляво или надясно, тя отново се появяваше. Странно!