Продължаваше да говори, но мислите му бягаха в съвсем различна посока. Това беше възможно, тъй като владееше материята почти наизуст. Възхищението му към създателите на мозъчния скенер граничеше със завистта. Но после изведнъж си даде сметка, че ако собствената му научна дейност се увенчае с успех, той едва ли ще има повод да завижда на тези хора. Защото славата му в научните среди имаше всички шансове да засенчи тяхната. Тази дейност можеше да доведе до истинска революция в диагностичната рентгенология и ако наистина станеше така, шансовете му за Нобелова награда не изглеждаха никак малки.
Пейджърът му изжужа точно когато описваше възможностите на скенера за ранно откриване на мозъчни тумори. Той довърши мисълта си, включи централното осветление и изскочи в коридора да търси телефон, като преди това не забрави да се извини на аудиторията. Отлично знаеше, че Хелън не би си позволила да го безпокои по време на лекции, ако не ставаше въпрос за нещо важно. Но телефонистката му съобщи, че става въпрос за външен разговор, после, изпреварвайки протестите му, побърза да го свърже с доктор Доналд Трейвис.
— Доналд, прекъсваш ми лекция със студенти — рече в слушалката той. — Нека те потърся по-късно, моля те…
— Няма да стане! — гневно повиши тон Трейвис. — Цяла сутрин си губя времето да търся митичната ти пациентка!
— Искаш да кажеш, че не можеш да откриеш Лин Ан Лукас? — вдигна вежди Филипс.
— Точно така. През изтеклата нощ не е имало никакви прехвърляния на пациенти от Медицинския център, същото е положението и за цялата седмица преди това!
— Странно — проточи Филипс. — Съвсем ясно ми казаха, че Лукас е била прехвърлена в „Ню Йорк“. Виж какво, аз лично ще се свържа с приемното, но те моля да провериш още веднъж…
Прекъсна линията, но ръката му остана върху слушалката. Контактите с бюрокрацията бяха почти толкова тежки, колкото контактите с Манърхайм.
Върна се в залата, където откри, че концентрацията му окончателно е отишла по дяволите. За пръв път от много време насам си позволи една от малките измами, до която прибягваха повечето преподаватели — каза на студентите, че го чакат за спешен случай и ги освободи.
Хелън се извини за прекъсването, но доктор Трейвис бил изключително настойчив. Филипс разсеяно кимна с глава и тя го последва в кабинета, за да го запознае с последните новини. На първо място сред тях беше телефонното обаждане на директора Стенли Дрейк, който много държал да говори с него. След него позвънил доктор Робърт Макниъли от Хюстън с предложението доктор Филипс да бъде ръководител на делегацията на неврорентгенолозите по време на годишната конференция в Ню Орлиънс. Тъмнокожата жена понечи да продължи нататък, но Филипс изведнъж вдигна ръка.
— Достатъчно! — отсече той.
— Има и други важни задачи — погледна го с недоумение Хелън.
— Знам. Важните задачи нямат край.
— Но все пак ще се обадите на господин Дрейк, нали?
— Не, ще му се обадиш ти. Предай му, че днес нямам време, вероятно ще го потърся утре…
Хелън беше достатъчно благоразумна, за да не протестира повече и безшумно се оттегли.
Изправил се на прага, Филипс бавно огледа претъпкания си кабинет. Купчините със стари черепни снимки бяха преместени, а на тяхно място чакаха току-що пристигналите ангиограми. Слава Богу, че главният лабораторен техник Кенет Робинс умееше да държи нещата под контрол.
Работата беше единственият начин да се овладее и Филипс прекрасно го знаеше. По тази причина седна зад бюрото, включи диктофона и се залови да разчиства ангиограмите. Спря едва на последната, при това защото усети чуждо присъствие зад гърба си. Очакваше да види Дениз, но над главата му се поклащаше усмихнатата физиономия на Стенли Дрейк, главният директор на болницата.
В очите на Филипс директорът винаги беше изглеждал като спокоен и опитен политик. Тъмносиният му костюм на райета беше както винаги безупречен, от джобчето на жилетката висеше дебел златен ланец. Възелът на копринената му вратовръзка беше малко особен и винаги изглеждаше така, сякаш стои под прав ъгъл на безукорно колосаната яка. Той беше единственият човек, който продължаваше да носи старовремски френски ръкавели, широки като плочки. Лицето му беше покрито с неизменен загар. Как ли го постига, при това в Ню Йорк през април, запита се Филипс.