Филипс бавно осъзна, че пред него е едно от опитните животинчета, което Манърхайм и колегите му бяха превърнали в обезумяло чудовище. Много хора в Медицинския център бяха запознати с основната задача на неговите изследвания — да локализира онзи мозъчен център, който контролира гневните реакции, фактът, че повечето изследователи в тази област поддържаха становището за наличие на няколко такива центъра в мозъка, изобщо не влияеше на мнението на Манърхайм, което беше обратното…
Очите на Филипс се адаптираха към полумрака. Клетките в помещението бяха много. Във всяка от тях имаше по една маймунка с различни отвори в черепа. Тилната част на някои от тях липсваше изцяло, заместена от плексигласово капаче, под което се виждаха разноцветни електроди. Няколко животни лежаха абсолютно неподвижно, очевидно претърпели цялостна лоботомия.
Филипс се отблъсна от стената, за миг отмести очи от вбесеното животинче, което продължаваше да разтърсва металните пръчки, ръцете му внимателно вдигнаха буркана, съдържащ част от мозъка на Макарти.
В същия миг дочу как вратата на лабораторията се отваря и се закова на място. В душата му нахлу паника. Тикна под мишницата си буркана и дебелата връзка ключове, ръката му рязко дръпна вратата на аварийния изход. Пред погледа му зейна дълбока пропаст, в която изчезваха тесни метални стъпала. Колебанието му продължи само миг, после благоразумието надделя. Това решително не беше пътят, по който би желал да си тръгне. Внимателно затвори вратата и се върна в лабораторията.
— Господи, доктор Филипс! — стресна се мъжът в униформа, пред когото се озова. Това беше Питър Чобаниън от охраната на Центъра, с когото играеха баскетбол по време на почивките и се познаваха добре. — Какво правите тук?!
— Огладнях и дойдох да си потърся нещо за ядене — промърмори Филипс и вдигна буркана пред очите му.
— Уф! — отмести очи Чобаниън. — Преди да постъпя на работа тук бях твърдо убеден, че само психиатрите са луди!
— Шегувам се — пристъпи крачка напред Филипс и изпита странното усещане, че краката му изведнъж са станали гумени. — Трябваше да направя спешни снимки на тази проба, но през деня се отнесох и… — Замълча и леко кимна с глава на втория охранител, който се изправи зад Питър.
— Трябваше да ни предупредите, че влизате тук — поклати глава Чобаниън. — Напоследък изчезнаха няколко микроскопа и това ни принуди да вземем сериозни мерки за охраната на всички лаборатории в сградата.
Филипс се принуди да потърси мнението на един от рентгеновите техници, които дежуреха в спешното отделение. Това стана след няколко безуспешни опита да направи снимки на дисекцираната част от мозъка на Макарти, която беше поставил в плитка картонена чиния. Това, което получаваше, беше една безформена сива маса, в която не личаха никакви вътрешни структури. Опита дори промяна на волтажа, но и от това не излезе нищо. Техникът погледна мозъка и побърза да се извърне встрани с позеленяло лице. Принуден да се лиши от услугите му, Мартин потъна в размисъл. В крайна сметка стигна до заключението, че въпреки формалиновия разтвор, мозъчната тъкан е достигнала онази фаза на разложение, която прави рентгеновите снимки невъзможни. Върна пробата обратно в буркана, взе придружаващите я тъканни проби и се качи в патологията.
Залата за аутопсии беше отключена, но празна. Ако някой е намислил да краде микроскопи, мястото му е тук, помисли си Филипс. Отвори вратата на спомагателната зала, но и тук нямаше никого. Пристъпи към дългата маса, върху която бяха прикрепени микроскопи, свързани с автоматични диктофони. Неволно си спомни какво беше изпитал преди да изследва за пръв път собствената си кръв. Беше убеден, че ще се окаже болен от някоя тежка болест, най-вероятно левкемия. По онова време в Медицинския факултет обръщаха особено внимание на въображаемите и неизвестни заболявания, а Мартин беше пръв сред хипохондриците в тяхната група…
Забеляза един включен спиртник в дъното на помещението и тръгна натам. Остави буркана на металната маса и зачака. Не след дълго в стаята се появи един от практикант-патолозите — дебел и бузест мъжага, който бавно вдигаше ципа на панталоните си и очевидно не очакваше компания. Името му беше Бенджамин Барне.