— А не е ли по-добре да се върнем замалко в леглото? — попита с престорена невинност той. — Аз все пак съм лекар и мога да ти дам напълно валидно медицинско…
Дениз го шляпна с кърпата си по главата.
— Ако случайно решиш да приключиш работа по някое по-нормално време довечера, ще ти приготвя нещо за ядене.
— Не приемам подкупи — повиши глас Мартин, за да надвика плющенето на водните струи. — Предстои ми да отскоча да патологията, за да чуя какво ще кажат за пробите от мозъка на Макарти, след това ще направя скенер на Кристин Линдквист. После ще вкарам в компютъра максимално количество стари черепни снимки и ще се занимавам с тях.
— Това ми прилича на инат — отбеляза Дениз.
— По-скоро упоритост — поправи я с усмивка той.
— Кога искаш да отскоча до клиниката по гинекология?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— О’кей. В такъв случай ще го направя утре…
Включването на сешоара ги принуди да замълчат.
Филипс се измъкна изпод душа и започна да се бръсне с една от самобръсначките за еднократна употреба, които откри под огледалото. Наложи им се да правят сложни маневри, тъй като банята беше прекалено тясна за двама.
Дениз се наведе напред и започна да се гримира.
— Какво според теб причинява вариациите в плътността, които се виждат на снимките? — попита тя.
— Честно казано, не знам — въздъхна той и направи опит да приглади гъстата си руса коса. — Надявам се, че патологията ще ми даде някакъв отговор.
Тя направи крачка назад и внимателно огледа резултата от усилията си.
— Струва ми се, че именно този отговор ще е първата крачка към решаване на загадката, а не свързването на измененията с някоя точно определена болест като множествената склероза…
— Имаш право — кимна той. — Вероятността за множествена склероза се допуска в анамнезите, но според мен е едно сляпо предположение и нищо повече. Ще ти призная нещо… Ти току-що ми даде една нова идея…
Филипс използва тунела, за да стигне максимално бързо до старата сграда на медицинския факултет. Входът откъм улицата беше отдавна затворен. Започна да се изкачва по широкото стълбище, в душата му нахлу носталгия по отдавна отминалите студентски години, когато бъдещето изглеждаше толкова розово. Спря пред масивната двойна врата, тапицирана с виненочервена кожа. Върху красиво гравираната бронзова табела с надпис МЕДИЦИНСКИ ФАКУЛТЕТ беше закована груба дъска, а под нея имаше прикрепен с кабъри лист, на който небрежно беше надраскано, че медицинският факултет се помещава в сградата „Бъргър“.
Състоянието на входния вестибюл беше плачевно. Вековната букова ламперия беше изкъртена и продадена на търг, а парите за ремонт бяха свършили веднага след това.
Мартин тръгна към гишето, зад което някога се беше намирала рецепцията. Подбирайки пътя си между останките от обзавеждането, той най-сетне се добра до извитото стълбище с изящни парапети от полирано дърво. Оттук се виждаше главният вход, от който се излизаше на улицата. Масивните двойни врати бяха заключени с катинар.
Целта на посещението му беше „Амфитеатър «Бароу» — някогашната аула на факултета. На вратата имаше табела с надпис ДЕПАРТАМЕНТ ЗА КОМПЮТЪРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ — Отдел «Изкуствен разум». От нещо като тераса с метален парапет се разкриваше гледка към аудиторията долу. Студентските банки отдавна ги нямаше, а мястото беше запълнено с най-различни агрегати и апаратура. Две машини с лъскави туловища в дъното на овалната зала тихо бръмчаха. Между тях се щураше млад мъж с бяла престилка. Филипс знаеше, че именно с тяхна помощ се създават процесорите, управляващи и неговата програма.
— Какво обичате? — извика младежът, зърнал го да наднича през парапета. В ръката му имаше поялник с дълга човка.
— Търся Уилям Майкълс — извика в отговор Филипс.
— Още не е дошъл — отвърна младежът, остави поялника и се приближи. — Да му предам ли нещо?
— Кажете му да се обади на доктор Филипс.
— О, вие ли сте доктор Филипс? — усмихна с младежът и протегна ръка през парапета: — Приятно ми е, аз съм Карл Ръдман, един от абсолвентите в екипа на господин Майкълс.
Мартин пое ръката на младежа, оглеждайки залата.
— Доста внушителна апаратура — промърмори той. — Обстановката ми изглежда странна, тъй като през шейсет и първа именно тук си взех изпита по микробиология…
— Е, сега нещата са други — кимна Ръдман. — Ако не беше недостигът на средства за ремонт, вероятно никога нямаше да се сдобием с подходящо помещение за нашата работа.