— Това вече е нещо друго — промърмори тя, оглеждайки с одобрение подредения кабинет.
— Само изглежда така — промърмори Филипс и пъхна поредната снимка в отверстието на лазерния скенер. После стана, затвори вратата и здраво я стисна в прегръдките си.
— Хей, с какво съм заслужила това? — попита тя след като с мъка се измъкна от мечешките му лапи.
— Цял ден мисля за теб, а в главата ми не престават да се въртят разни неща от снощи — призна с усмивка той. Много му се искаше да сподели с нея заплахите на Голдблат, да я помоли да остане с него до края на живота му. Проблемът беше там, че не беше имал никакво време да обмисли създалото се положение. Искаше му се да бъде в нейната компания, но едновременно с това изпитваше нужда да остане сам, просто за да подреди нещата в главата си. По тази причина се поколеба на напомнянето й за съвместна вечеря, видя болката, която се изписа на лицето й и побърза да добави:
— Имам друга идея… Ще наблегна на захранването на компютъра с максимално количество снимки, след което ще го оставя да си върши работата. По тази начин ще имаме достатъчно време в събота вечерта, за да отскочим до острова…
— Би било прекрасно — примирено кимна с глава Дениз. — Между другото, позвъних в гинекологията и си уредих преглед за утре по обед.
— Много добре. С кого разговаря?
— Не знам. Но хората бяха много любезни… Виж какво, можеш да се отбиеш у дома, ако случайно свършиш по-рано…
Майкълс се появи около час, след като Дениз си беше тръгнала. С лека изненада установи, че Филипс се беше заловил сериозно със захранването на компютъра, на лицето му се появи усмивка на одобрение.
— Надминава всичките ми очаквания — увери го Филипс. — До този момент нямам нито едно погрешно разчитане на негатив.
— Това е чудесно. Може би творението ще надмине и най-смелите ни мечти.
— Натам вървят нещата. Ако нещо не се закучи, най-късно до есента ще можем да започнем серийно производство на апаратурата. А ще я представим официално на годишната конференция на рентгенолозите…
Въображението на Филипс се развихри, предвкусвайки триумфа. В сравнение с него сутрешните служебни неприятности му се сториха просто смешни.
Изпрати Майкълс и отново се залови за работа. Беше си изработил система за последователно захранване на компютъра със снимки, която пестеше доста време. Но мисълта за изчезването на Кристин не му даваше мира. Раздразнението от неспазеното обещание постепенно отстъпи място на тревогата. Ако и с тази пациентка се случи нещо преди да й направи специализираните снимки, вероятността за случайност със сигурност ще отпадне.
Позвъни в апартамента й около девет, насреща отново вдигна съквартирантката.
— Съжалявам, доктор Филипс. Трябваше да ви звънна един телефон. Не мога да я открия никъде. Колегите не са я виждали цял ден. Дори се обадих в полицията…
Филипс остави слушалката. Не, това не е възможно. Това просто не може да се случи! Четири млади жени бяха сполетени от различни нещастия: Марино, Лукас, Макарти, Колинс… А сега и Линдквист… Не!
Просто не може да бъде! Усети как главата му се замайва от чудовищното подозрение и неволно се изправи. В същия момент си спомни, че от приемното отделение така и не го бяха потърсили. Набра номера и подскочи от изненада. Насреща вдигнаха почти веднага. Оказа се обаче, че жената, която беше обещала да проследи пътя на пациентката, ще бъде на работа едва на следващата сутрин в осем. Не, никой друг не би могъл да му помогне… Филипс гневно затръшна слушалката.
— По дяволите! — изкрещя той и започна да крачи напред-назад. След което се сети за пробата от мозъка на Макарти, която беше запечатал в онова чекмедже.
Наложи му се да почака, тъй като тъмната стаичка беше заета от един лаборант. Десетина минути по-късно дръпна чекмеджето и извади пробата, увита в лист непроявен негатив. Парченцето мозък му се стори доста изсъхнало. Погледа го известно време, после го пусна в кошчето за боклук. Оглади негатива и го заложи за проявяване, а след това излезе в коридора и се изправи до процепа за получаване. Отново се запита дали изчезването на Кристин Линдквист е поредната случайност. Всъщност, какво друго би могло да бъде? И какви трябва да бъдат неговите собствени действия?
Проявената снимка бавно се плъзна в таблата. Мартин я отнесе в кабинета си и включи екрана. Беше почти сигурен, че на нея няма да има нищо и по тази причина почти подскочи в момента, в който очите му се спряха на осветеното стъкло.
— Пресвети Боже! — прошепна той и брадичката му увисна от изненада. Несръчно изрязаната проба се виждаше с невероятна яснота, но очертанията й бяха светли, като сребристо сияние. Причината за това можеше да бъде само една: радиация! Отклоненията в плътността на тъканите, които рентгенът беше уловил, се дължаха на силна радиация!