— Хамилтън Хейтс — отвърна шофьорът, направи ляв завой по Хамилтън Теръс и намали скоростта.
Таксито на Върнър беше спряло до тротоара. Филипс плати и слезе. Кварталът около авеню Амстердам се оказа изненадващо приятен. От двете страни на уличното платно се редяха приветливи и добре поддържани къщи с разнообразна архитектура, отразяваща почти всички течения от Ренесанса натам. Повечето къщи бяха наскоро ремонтирани, при други този процес все още не беше приключил. Върнър влезе в една солидна сграда от бял пясъчник, кацнала в дъното на улицата, непосредствено над Хамилтън Теръс. Широките й прозорци бяха заобиколени от красиви готически фризове, а стъклата бяха покрити с венециански щори от полирано дърво.
Прозорците на третия етаж светнаха в момента, в който Филипс се добра до нея. Отблизо сградата не изглеждаше толкова добре, колкото от разстояние, фасадата й изпитваше определена нужда от боядисване, но това не се отразяваше на солидната елегантност, която се излъчваше от нея. Добре се е уредил този Върнър, рече си с леко учудване той.
Влезе във входа и веднага разбра, че няма да успее да изненада гробаря като почука направо на вратата му. И тук, както в блока на Дениз, имаше вътрешно фоайе, достъпът до което беше възможен само чрез дистанционно задействане на електрическата ключалка. Името на Хелмът Върнър беше изписано на третия звънец отгоре надолу.
Филипс опря пръст на бутона и се поколеба. Не беше сигурен, че трябва да доведе докрай това, което беше намислил. Нямаше идея какви аргументи ще използва, но мисълта за Кристин Линдквист прогони съмненията от душата му. Натисна бутона и зачака.
— Кой е? — проскърца гласът на Върнър в металическата мембрана.
— Доктор Филипс. Нося ти пари, Върнър. Много пари…
Мембраната утихна и Мартин усети как пулсират слепоочията му.
— Има ли някой с теб, Филипс? — попита най-сетне онзи.
— Не, сам съм.
Във фоайето се разнесе остро бръмчене и Филипс побърза да бутне остъклената врата. Изкачи се по стълбите до третия етаж. Зад единствената врата на площадката прещракаха няколко резета, светлината от процепа падна върху лицето му. Дълбоко хлътналите очи на Върнър го гледаха изпитателно, веждите му бяха леко повдигнати от изненада. Изтрака верига и вратата се отвори изцяло.
Мартин решително влезе в антрето, принуждавайки домакина да отстъпи крачка назад. Спря едва когато се озова в средата му.
— Виж какво, приятелю — започна без заобиколки той. — Готов съм да ти платя добре, за да разбера какво е станало с мозъка на Лайза Марино.
— Колко добре? — попита Върнър, масажирайки кокълчетата на пръстите си.
— Петстотин долара — отвърна Филипс. Беше се спрял на тази сума, тъй като тя звучеше достатъчно съблазнително, без да бъде прекомерно голяма.
Върнър се усмихна, хлътналите му бузи се покриха със ситни бръчици. Зъбите му бяха ситни и сякаш умишлено изпилени.
— Сигурен ли си, че нямаш компания? — попита той.
— Абсолютно — кимна Филипс.
— Къде са парите?
— Тук — потупа вътрешния си джоб Филипс.
— Добре — кимна онзи. — Какво точно искаш да знаеш?
— Всичко.
— Това е дълга история — въздъхна Върнър.
— Няма значение. Разполагам с достатъчно време.
— Тъкмо се готвех да хапна. Ти гладен ли си?
Филипс поклати глава. Стомахът му се беше превърнал в топка.
— Заповядай вътре — промърмори Върнър, обърна се и закуцука по посока на кухнята. Филипс го последва, оглеждайки крадешком разположението на жилището. Стените бяха покрити с тапети от фино винено кадифе, мебелите бяха скъпи и солидни, от Викторианската епоха. Холът излъчваше небрежна елегантност, която се подчертаваше от меката светлина на великолепен лампион от Тифани. На масата лежеше куфарчето на Върнър, до него имаше фотоапарат «Полароид» и тесте снимки.
Кухнята се оказа малко, но уютно помещение, в което имаше умивалник, хладилник и малка електрическа печка. Такива кухни Филипс беше виждал само като дете. Върнър извади от хладилника сандвич и бутилка бира. От чекмеджето под умивалника измъкна комбиниран тирбушон, отвори бирата си и го върна на мястото му.
— Искаш ли една бира?
Филипс поклати глава и мълчаливо последва домакина в хола. Върнър отмести фотоапарата и му направи знак да седне, отпи жадно от бутилката и доволно се оригна. Не показваше никакви признаци на нетърпение и това подейства: Филипс с неудоволствие установи, че първоначалната самоувереност бързо започва да го напуска. Преимуществата на изненадата отдавна бяха изчезнали и той пъхна длани между коленете си, за да прикрие треперенето им. Очите му обаче останаха заковани върху лицето на Върнър.