— Колко? — попита Филипс, без да отделя очи от скитниците, които бяха на десетина метра зад колата.
— Нищо! — отсече шофьорът. — Само се махай!
Мартин пъхна в процепа банкнота от десет долара и отвори вратичката. В момента в който слезе, шофьорът рязко подаде газ и изчезна. Наоколо се възцари тежка тишина, нарушавана единствено от съскането на гуми по магистралата „Хенри Хъдзън“, която не се виждаше оттук. Филипс потръпна и тръгна по посока на скитниците. Вдясно имаше павирана алея, която чезнеше по посока на някакви дървета. А тази, по която вървеше, свършваше пред главния вход на мрачната сграда.
Оказа се, че скитниците са четирима. Единият безгрижно спеше по гръб и звучно похъркваше, а останалите играеха карти около малък огън, който хвърляше неясни отблясъци по издути двулитрови бутилки от вино, вече опразнени. Филипс ги гледа известно време и стигна до заключението, че това са съвсем истински скитници. Запита се дали може да ги използва като буфер срещу Сансоун. Не очакваше да бъде арестуван, но от опит знаеше, че когато става въпрос за контакти с големи организации, предпазливостта никога не е излишна. А в момента ситуацията беше такава, че не можеше да се сети за нищо друго, освен за евентуално посредничество. Мястото на срещата с ФБР беше такова, че вземането на предохранителни мерки, каквито и да са те, беше напълно оправдано.
Изчака още малко, за да прогони и последните си съмнения, после мина под арката и с клатушкане се насочи към огъня. Тримата вдигнаха глави само за миг, после продължиха играта. Явно бяха преценили, че някакъв самотен пияница не може да бъде заплаха.
— Хей, момчета — подвикна с провлачен глас Мартин. — Искате ли да изкарате десетачка?
Тримата отново вдигнаха глави.
— Какво трябва да направим за десет кинта? — попита най-младият.
— Един от вас да заеме мястото ми, само за десетина минути…
Скитниците се спогледаха и избухнаха в смях. Най-младият бавно стана на крака.
— Хубаво — рече той. — И какво ще правя, докато съм на твое място?
— Отиваш до Клойстърс и се разтъпкваш пред входа. Ако някой те пита кой си, отговаряш „Филипс“.
— Дай да видя десетачката.
Мартин извади една банкнота.
— Хей, и аз искам десетачка — промърмори най-възрастният и с мъка започна да се надига.
— Млъквай, Джак — скастри го младият. — Как ти е цялото име, мистър?
— Мартин Филипс.
— О’кей, Мартин. Ще ти свърша тая услуга.
Филипс свали якето и шапката си и ги подаде на младежа. Накара го хубавичко да нахлупи шапката, после, преодолял тръпката на отвращение, започна да облича мазното палто на скитника. Беше някакъв стар дъфелкот с велурена яка, в един от джобовете му имаше наченат сандвич.
Ухилени до уши, колегите на младежа настояха да участват в сценария. Протестите на Филипс изобщо не ги впечатляваха. Млъкнаха едва когато той с рязък глас ги предупреди, че ще се откаже от сделката.
— Нормално ли да си вървя? — делово попита младежът.
— Да — кимна Мартин. Но увереността започна да го напуска. Пътечката свършваше пред арката на главния вход. Оттам започваше силно наклонена алея към самата сграда, в началото й имаше метална скамейка. От двете страни на арката се простираше масивен каменен зид, а самата тя беше препречена от солиден портал от ковано желязо.
— Ето какво искам от теб — прошепна Мартин. — Отиваш до онзи портал и се опитваш да го отвориш. Мотаеш се минута-две, после се връщаш обратно и получаваш десетачката.
— А откъде знаеш, че няма да изчезна с якето и шапката ти? — зададе му логичен въпрос младият скитник.
— Ще рискувам — въздъхна Филипс. — Освен това едва ли можеш да ми избягаш…
— Как ти беше името, че забравих?
— Филипс. Мартин Филипс.
Скитникът нахлупи шапката още по-ниско и започна да се катери по насипа, който щеше да го изведе на алеята. Мартин му даде начална скорост като силно го бутна отзад, после зае позиция за наблюдение. Очите му бяха на нивото на каменния зид.
Младежът бързо стигна до паважа пред металния портал, подхлъзна се, но успя да запази равновесие. Подмина знака на автобусната спирка и се насочи към масивната дървена врата на сградата.
— Има ли някой вкъщи? — извика той. Каменната фасада му отговори с неясно ехо. — Аз съм Мартин Филипс!
Нищо, освен плющенето на дъжда, който отново се беше усилил. От древния манастир се излъчваше нещо мрачно и студено, което караше сърцето да се свива. Мартин отново изпита чувството, че е станал жертва на гигантска халюцинация.