Спусна се по стълбите и забърза към противоположния край на парка, минавайки съвсем близо до безжизненото тяло на скитника. Гугутките пируваха над дребни късчета от органичен произход, предизвикани от фаталния изстрел. Отвратителната гледка го принуди да отмести очи.
Скоро паркът свърши. Мартин вдигна яката на износеното палто на нещастника, когото бяха ликвидирали още горе, пред портата на древния манастир. Прекоси уличното платно и вдигна поглед към табелката на отсрещния ъгъл. Оказа се, че е на Бродуей. Под табелката се виждаше входът на метрото, но той се страхуваше от капан. Нямаше представа дали преследвачите му все още се навъртат наоколо.
Хлътна под навеса на някакъв вход и огледа тротоара в двете посоки. Денят вече беше настъпил, уличното движение ставаше все по-оживено. Колкото повече хора, толкова по-добре, рече си с въздишка на облекчение Филипс. Никъде не се виждаха подозрителни типове, паркираните наблизо коли бяха празни.
Едно такси спря на светофара, на някакви си два метра от него. Той се втурна напред и направи опит да отвори задната врата. Но тя се оказа заключена. Шофьорът се обърна да го погледне, после рязко даде газ и изчезна, въпреки червената светлина.
Мартин остана да гледа след него, обзет от дълбоко недоумение. Разбра защо таксиджията беше избягал едва когато тръгна да се връща към входа и зърна отражението си в стъклото на съседната витрина. Оръфаното палто го беше превърнало в истински скитник. Косата му стърчеше във всички посоки, а част от нея все още беше сплъстена от кръвта на Върнър, примесена със сухи листа. Лицето му беше мръсно и порядъчно брадясало и напълно подхождаше на връхната му дреха.
Плъзна ръка към задния си джоб и с облекчение установи, че портфейлът си е на мястото. Измъкна го и преброи парите, с които разполагаше. Оказаха се тридесет и един долара, без да се броят кредитните карти, които при този външен вид бяха напълно безполезни. Задържа банкнота от пет долара, а портфейла натика обратно в джоба си.
Десетина минути по-късно чакането му беше възнаградено. Едно такси със зелена светлина плавно спря на светофара. Този път Мартин благоразумно тръгна към предната врата, позволявайки на шофьора да го види отдалеч. Беше си пригладил косата, а дрипавият дъфел беше разкопчан така, че да скрива поне част от жалкия си вид. Разбира се, решителната роля се падна на петачката, която размахваше в ръката си. Шофьорът му махна с ръка да се качи.
— Накъде, господине?
— Напред — рече Мартин. — Право напред!
В очите на човека се появи подозрение, но той все пак включи на скорост и пое по Бродуей.
Филипс се обърна и хвърли продължителен поглед през задното стъкло. Тъмната грамада на парка форт Трайън с асфалтираното игрище бързо се стопи в далечината. Все още не знаеше къде да отиде, но инстинктивно усещаше, че трябва да потъне в тълпата.
— Закарайте ме на Четиридесет и втора улица — най-сетне взе решение той.
— Защо не казахте по-рано! — недоволно изръмжа таксиджията. — Можехме да завием по Ривърсайд Драйв!
— Предпочитам да минем по Ийст Сайд — поклати глава Филипс.
— Това ще ви струва десет долара, мистър.
— Няма проблем — кимна Мартин, измъкна една банкнота от портфейла си и я тикна в процепа. Таксиджията внимателно го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.
Колата отново потегли. Макар и доста поуспокоен, Мартин все още не можеше да възприеме събитията, които се стовариха на главата му през последните дванадесет часа. Светът, в който беше свикнал да живее, изведнъж рухна. Бяха му необходими върховни усилия на волята, за да престане да приема полицията като естествен закрилник на всеки почтен гражданин. Защо го бяха прехвърлили на ФБР? И защо по дяволите агентите на ФБР поискаха да го ликвидират, без дори да го изслушат? Колата навлезе във Второ авеню, душата му отново потръпна от ужас.
Четиридесет и втора улица предлагаше точно онази анонимност, от която в момента се нуждаеше Филипс. Само преди шест часа този квартал му се беше сторил чужд и застрашителен, но сега именно тук можеше да диша с пълни гърди. Хората тук не криеха своите странности, включително и явните психически отклонения. Никой не си правеше труда да се прави на нормален и благодарение на този факт всеки можеше да разпознае опасните типове отдалеч и да вземе съответните мерки.