Повика асансьора и натисна бутона за етажа на неврохирургията. Хирургическото кепе беше отлетяло Бог знае къде и той механично прокара пръсти през гъстата си коса. След броени минути трябваше отново да се обади в апартамента на Дениз.
Лабораторията на Манърхайм се оказа заключена и той потърси с очи нещо, с което да счупи стъклото. Пожарогасителят на стената му се стори напълно подходящ за тази цел. Откачи го от поставката, пое си дъх и го запрати в матирания правоъгълник на вратата. Разчисти с крак стърчащите от рамката парчета и бръкна да отмести резето.
В същия момент летящите врати в дъното на коридора отлетяха на пантите си. Към него се втурнаха двама едри мъже с пистолети в ръце. Бяха облечени в цивилни костюми, което означаваше, че не са от охраната на болницата.
Единият се отпусна на коляно, стисна оръжието си с две ръце и се прицели. Другият остро извика: — Не мърдай, Филипс!
Мартин скочи в дупката на вратата и непознатите се скриха от очите му. В същия миг се дочу меко пропукване и куршумът звънна в металната рамка. Пистолетите им бяха оборудвани със заглушители!
Хукна към вътрешната врата на лабораторията, усещайки тежките стъпки зад гърба си. Помещението беше тъмно, но той помнеше разположението на оборудването и се плъзна между двете дълги лабораторни маси. Добра се до клетките с животните в момента, в който преследвачите му блъснаха вратата на тъмната стая. В следващия миг нещо прещрака и всичко беше заля-но от студената светлина на луминесцентните лампи.
Действията му бяха бързи и точни. Грабна клетката с маймуната, от чиято глава стърчаха снопове електроди. Побеснялото животно направи опит да захапе ръката му през мрежата, но той успя да изтика клетката до вратата, фигурите на преследвачите му се появиха иззад облицования с неръждаема стомана рафт. Затаил дъх, Мартин предпазливо отвори вратичката на клетката. Маймуната нададе пронизителен писък и изскочи на свобода. Стъкленици и инструменти се разлетяха на всички страни. Мъжете се заковаха на място и смаяно гледаха побеснелия звяр, след който се влачеха разноцветни жици. Колебанието им продължи повече от достатъчно. Маймуната напусна рафта със светкавичен скок и се озова върху рамото на по-близкия от преследвачите. Ноктите й потънаха дълбоко в голата кожа на врата, последвани от ситните, но изключително остри зъби. Човекът отзад се опита да помогне на колегата си, но звярът беше прекалено бърз за тромавите му ръце.
Мартин не изчака да види как ще завърши схватката, а хукна към вратата на аварийното стълбище в дъното на помещението, прелитайки покрай подредените в стъкленици мозъци. Металните стъпала бяха извити и стръмни, но той ги вземаше по две, рискувайки всеки момент да се размаже в ръбестите парапети. Зави му се свят от непрестанното въртеливо движение.
Металната врата някъде горе с трясък се отвори, той сгуши глава в раменете си и продължи със същото темпо. Не знаеше дали преследвачите могат да го видят, не спря да провери. Би трябвало да се досети, че лабораторията на Манърхайм ще бъде охранявана. Тежки стъпки затрополиха над главата му, но те бяха твърде далеч. В следващата секунда той скочи на земята и се шмугна в тунела, ушите му не долавяха вече познатото смъртоносно пропукване на заглушителите.
Вратата на старата сграда на Медицинския факултет жалостиво проскърца на пантите си. Взел на един дъх няколко етажа нагоре, Филипс полетя по запуснат коридор с полуизкъртена настилка от мраморни плочи, стигна до амфитеатралната аула и рязко се закова на място. Просторното помещение беше тъмно, което означаваше, че Майкълс още го няма. Зад гърба му цареше пълна тишина. Беше успял да се изплъзне от преследвачите си, но властите вече знаеха къде да го търсят и засичането му беше само въпрос на време.
Направи опит да успокои дишането си. Ако Майкълс не се появи през следващите няколко минути, трябваше да отиде в апартамента на Дениз, независимо от факта, че там ще бъде абсолютно безпомощен. Механично побутна вратата на аулата и за негова изненада тя безшумно се отвори. Зад нея цареше пълен мрак.
Тишината бе нарушена от тихо и басово бучене, което Филипс познаваше още от студентските си години. Така бучаха изстиналите луминесцентни тръби миг преди да бъдат включени. После, точно както някога, аулата се обля от ярка и студена светлина. Очите му бяха привлечени от някакво движение ниско долу, в близост до катедрата. Майкълс енергично размахваше ръце.