— Мартин! — усмихна се той. — Слава Богу, че си тук!
Филипс се хвана за излъскания месингов парапет между редовете и хукна надолу. Майкълс го очакваше в подножието на стълбите.
— Свърза ли се с ректора? — извика Филипс и в душата му потрепна надежда за пръв път от много време насам.
— Всичко е наред, слизай — продължаваше да се усмихва приятелят му.
Мартин внимаваше да не се спъне в сноповете разноцветни кабели, които пресичаха пътеката и чезнеха към различни апарати, заели някогашните места за сядане. После забеляза, че Майкълс е в компанията на трима непознати мъже. Може би беше успял да потърси помощ.
— Трябва да направим нещо за Дениз! — извика той. — Те са я…
— Вече се погрижихме за нея — прекъсна го Майкълс.
— Тя добре ли е? — закова се на място Мартин.
— Добре е, намира се в пълна безопасност — кимна приятелят му. — Хайде, няма ли най-сетне да дойдеш тук?
Последните метри до катедрата бяха най-трудни, тъй като стъпалата почти не се виждаха от кабели и дребна апаратура.
— Току-що се измъкнах от двама души, които стреляха по мен горе, в лабораторията на неврохирургията — извика той. Гласът му излетя на пресекулки.
— Тук ще бъдеш в безопасност — отвърна Майкълс.
Най-сетне стигна до дъното на амфитеатъра и се изправи очи в очи с приятеля си.
— Нямах време да я претърся — промърмори той и любопитно огледа непознатите. Единият от тях се оказа Карл Ръдман, помощникът на Майкълс. Другите двама, облечени в черни комбинезони, виждаше за пръв път.
— Сега доволни ли сте? — обърна се към тях Майкълс. — Казах ви, че ще го намерите именно тук…
— Добре, успяхте да го докарате — кимна единият от мъжете, без да сваля очи от Филипс. — Но ще съумеете ли да го държите под контрол?
— Мисля, че да — кимна Майкълс.
Мартин слушаше странните реплики и местеше очи между приятеля си и непознатия в черния комбинезон. После изведнъж се сети къде го беше виждал: той беше мъжът, който ликвидира Върнър!
— Искам да ти покажа нещо, Мартин — меко и почти бащински подхвърли Майкълс.
— Доктор Майкълс — вдигна ръка непознатият. — Мога да гарантирам единствено действията на ФБР. Надявам се разбирате, че нещата по отношение на ЦРУ стоят съвсем различно!
— Разбирам, господин Сансоун — завъртя се на пети Майкълс. — ЦРУ не е под вашата юрисдикция. Но въпреки това искам няколко минути насаме с доктор Филипс. — Тръгна към вратата, от която се влизаше в съседната зала и леко кимна с глава: — Ела с мен, Мартин…
Инстинктивно стиснал с ръце излъсканите парапети, Филипс усети как объркването му отстъпва място на ужаса.
— Какво става тук? — попита той, обзет от мрачни предчувствия. Думите с мъка излетяха от почти парализираните му устни.
— Ела и ще разбереш! — отвърна с нотка на нетърпение Майкълс.
— Къде е Дениз? — попита Мартин, без да помръдва от мястото си.
— Тя е в безопасност, повярвай ми — рече Майкълс, направи крачка в обратна посока и го хвана за ръката.
— Ела, искам да ти покажа нещо. Отпусни се, скоро ще я видиш…
Филипс му позволи да го отведе в съседната амфитеатрална зала. Младият помощник на Майкълс вече беше там и лампите светнаха. И тук нямаше седалки. В центъра се издигаше огромен екран, изработен от милиони реагиращи на светлината фоторецептори, от задната му част излизаше дебел сноп кабели, които чезнеха към обемистия сандък на процесора за обработка на информацията. От обратната страна на този сандък излизаха още кабели, но значително по-малко на брой. Те бяха свързани с два компютъра, а те от своя страна — с още няколко системи, чиито монитори бяха разпръснати из цялата зала.
— Имаш ли представа какво виждаш? — попита Майкълс.
Мартин мълчаливо поклати глава.
— Виждаш първия в света компютъризиран модел на човешкото зрение. Той е голям и доста примитивен за нашите стандарти, но действа изненадващо добре. Образите, които се появяват на екрана, се обработват автоматически от системата компютри, която виждаш… — Ръцете на младежа направиха кръгово движение, в гласа му се долови дълбоко вълнение: — Това, което виждаш, Мартин, може да се сравнява само с първата верижна реакция при разпадането на атома, осъществена преди години в Принстън! То без съмнение ще бъде едно от най-големите научни открития в съвременната история!
Мартин втренчено го погледна, сякаш искаше да се увери, че приятелят му не е превъртял.
— Създадохме компютър от четвърто поколение! — ухили се Майкълс и дружески го шляпна по гърба. — Слушай! Първото поколение бяха компютри, които малко се различаваха от обикновени изчислителни машини. Във второто бяха включени транзисторите, а в третото — микрочиповете. След дълга и упорита работа ние създадохме четвъртото поколение, част от което е и малкият процесор, който действа в кабинета ти. Имаш ли представа какво означава всичко това?