— И?
— И той ме помоли да отида. Каза, че това няма значение и че трябва да го преодолея. Да го преодолея! Щом мога да се срещна с него, да говоря с него и да го гледам в очите, несъмнено мога да споменавам името му.
Тя направи пауза, очаквайки отговор от Алис.
— Нали?
— Какво мога да ти кажа? — възкликна братовчедка й. Каквото искаш, стига да е вярно. Тук си, защото знам, че никога не би ме излъгала. О, Алис, искам да постъпвам правилно, но е толкова трудно!
И как няма да е трудно за създание като нея, натоварено с всички тези очаквания и изпратено в света без никакъв минал опит и сегашно приятелство! Алис започна да подозира, че я бяха примамили в Мачинг Праяри, защото братовчедка й се нуждаеше от приятел. И разбира се, че не можеше да откаже тази покана за приятелство. Стана от стола, коленичи в краката й, повдигна лицето й и го целуна.
— Знаех си, че ще бъдеш добра с мен — каза лейди Гленкора. — Знаех си. И можеш да казваш каквото си искаш. Но не мога да понеса да не знаеш истинската причина да не дойда при теб в Лондон. Сега ти ще дойдеш при мен, нали, мила моя?
— Да, и ти ще дойдеш при мен — отвърна Алис, взимайки решение да не бъде приета в къщата на господин Палисър по начина, по който лейди Мидлотиан бе предложила да я приеме в своята. Но тя бързо осъзна, че това бе несправедливо и невеликодушно от нейна страна. — Но аз ще дойда при теб, независимо от това дали ти ще дойдеш при мен — добави Алис.
— Ще дойда при теб, разбира се — отвърна лейди Гленкора. — Защо не? Но знаеш какво имам предвид. Ще имаме банкети, вечерни партита и много гости.
— И няма да имаме — каза Алис с усмивка.
— Следователно имаш много по-добро извинение да дойдеш при мен, или по-скоро причина, защото не искам извинения. Е, скъпа, много се радвам, че ти се изповядах. Боях се да ти дойда на гости в Лондон. Нямаше да мога да те погледна в очите. Но вече преодолях това.
Тя се усмихна и върна целувката, която Алис й бе дала. Представляваше удивителна гледка: коленичила на килима в спалнята с тази великолепна рокля, но с коса, събрана зад ушите и очи, червени от плач. Сякаш тежестта на това великолепие бе останала на раменете й, въпреки че вече бе непотребно.
— Опасявам се, че минава дванайсет. Лека нощ, мила моя. Чудя се дали вече се е качил. Но щях да чуя стъпките му, ако се бе качил. Не стъпва леко. Рядко приключва работа преди един, а понякога работи до три. Вярвам, че това е единственото нещо, което му доставя удоволствие. Бог да те благослови и лека нощ! Имам да ти казвам още толкова много неща, Алис! И ти трябва да ми разкажеш нещо за себе си, нали, скъпа?
И после, без да чака отговор, лейди Гленкора си тръгна, оставяйки Алис дълбоко смутена и объркана. Тя не можеше да повярва, че бе видяла и чула толкова много неща, откакто бе напуснала къщата на улица „Кралица Ан“ тази сутрин.
Двадесет и четвърта глава
Трима политици
Господин Палисър бе един от онези политици, от които Англия имаше по-голяма причина да се гордее, отколкото от всеки друг ресурс и който, заедно със съмишлениците си, й даваше тази изящна комбинация от прогресивност и консерватизъм, която бе най-голямата й сила и най-добрата й надежда за бъдещето. Той можеше да си позволи да се научи да бъде държавник и притежаваше усърдието, необходимо за това обучение. Бе роден в аристократичен род и бе наследник на най-висшата титла и едно от най-големите състояния в страната. Вече бе богат и бе заобиколен от изкушенията на лукса и удоволствието, но въпреки това се посвещаваше на работата с неуморната енергия на беден адвокат, издържащ бедна съпруга и правеше това с напълно несебичния мотив да служи на своята родина. Не беше гениален мъж и много добре осъзнаваше този факт. Вече бе придобил известно влияние в Камарата, но го възприемаха като трудолюбив и безкрайно сериозен мъж, който умее да си служи с фактите и който, въпреки че е скучен, заслужава доверие. И той наистина бе скучен. Гордееше се с това, че е скучен и че продължава да се издига въпреки този факт. Никога не си позволяваше да включва шеги в речите си, нито пък красиви завъртени фрази. Изразяваше се много внимателно, като постоянно се стремеше да усъвършенства изказа си, за да може да бъде пределно ясен и точен, без излишни повторения и без да се отклонява от основната си тема. Беше се научил да вярва, че ораторството е грях срещу прямотата в политиката и винаги се ръководеше от този свой принцип. Служеше си с думи с единствената цел да преподава неща, което знае, на хора, които не го знаят и искаше да бъде уважаван за това знание. Но нямаше никакво желание да бъде уважаван за начина, по който предаваше това знание.