Може би този добре устроен съюз между знатни родове, изразен в разумно разпределение на недвижимо имущество, не задоволяваше лейди Гленкора толкова, колкото задоволяваше нейния съпруг. Струва ми се, че ако господин Палисър се държеше малко по-нежно с нея, тя щеше да забрави първия си любим или поне щеше да се научи да си спомня за него с мека меланхолия, вместо с дълбока тъга. Не знам дали сърцето на лейди Гленкора бе направено от онази корава материя, която напълно отказва да променя формата си, но все пак бе сърце и имаше нужда от храна. Любовта и близостта бяха абсолютно необходими за нейното щастие. Тя копнееше за ежедневната увереност, вдъхвана от знанието, че е властелин на неговите чувства. Копнееше за постоянните милувки на любовта, както спонтанни, така и преднамерени, за споглеждането, при което между двама души преминава нещо неизречено, може би някаква лична шега, която само те разбират. Копнееше за мекотата на случайната целувка и споделения миг, за престорения интерес към заниманията й, за някое непринудено кимване, намигване, поклащане на главата или дори нацупване. Ако всеки ден бе получавала подобна храна, щеше да забрави Бурго Фицджералд. Но господин Палисър не разбираше от такива неща и ето защо красивият лик на Бурго Фицджералд постоянно бе пред очите й.
Това не означаваше, че господин Палисър не благоденстваше и че някой би се усъмнил в успеха на неговите начинания. Може би съдбата му бе приготвила бурни домашни вълнения и дори горчиво семейно разочарование от онези, които биха унищожили бъдещето на повечето мъже. Но той бе от хората, които умеят да преминават невредими през подобни изпитания. За него би било по-ужасно да загуби влиянието си в партията, отколкото да загуби жена си, и публичният позор щеше да го уязви повече от личния срам.
Говореше се, че в момента той бе на прага на успеха. Вече бе работил за короната, трудейки се съвестно и неуморно, но не бе заемал длъжност в кабинета. Бе работил много по-усърдно, отколкото работеха повечето кабинетни министри, но без да получава възнаграждението, което му се полагаше, тъй като заплатата, която му даваха, не означаваше нищо за него. Всъщност и много по-щедрото възнаграждение, което го очакваше, ако плановете му се реализираха, също нямаше да означава нищо за него. Възнаграждението, което търсеше, бе друго: надмощие над другите мъже, да бъде техен всепризнат водач и да има действителен и реален глас в управлението на страната. Струваше му се, че съвсем скоро ще получи тези неща. Всички знаеха, че сегашният канцлер на хазната ще напусне правителството, взимайки неколцина други със себе си, непосредствено преди или след следващата сесия на парламента. И бе почти сигурно, че господин Палисър ще наследи неговия пост, въпреки че досега не бе заемал длъжност в кабинета. Ето защо можеше да се примири с ежедневната досада на това да знае, че съпругата му обича друг мъж повече от него.
Според по-голяма част от хората присъствието на херцога на Св. Банги в Мачинг бе сигурен знак за предстоящия триумф на господин Палисър. Херцогът бе държавник от много различна класа, но освен това бе изключително изтъкнат представител на аристократичната основа, върху която бе изградена британската конституционна република. Бе дългогодишен министър, свикнал с кабинетните срещи така, както други мъже са свикнали с креслата в дневните си, но едва ли някой би го нарекъл работлив. Въпреки че бе политик по рождение, политиката не бе най-важното нещо за него, независимо дали в момента заемаше държавна позиция или не. Много хора бяха изразявали мнението, че можеше да стане министър-председател, ако му се занимаваше. Във вестниците бяха писали, че няколко пъти до него се бяха допитвали високопоставени хора, относно това, кой да бъде следващият министър-председател. Мнението му бе търсено и много високо ценено. Считаха го за солидна опора на либералната кауза, въпреки че никой не знаеше с какво точно се занимаваше и не помнеше какво точно говореше. Длъжностите, които заемаше и бе заемал в миналото, рядко бяха свързани с трудни задължения. Никога не превръщаше себе си в мишена на опозицията по време на разгорещени дебати. Онова, което казваше в Камарата, обикновено бе кратко и приятно, с лек саркастичен, но в никакъв случай обиден привкус. Той бе истинско олицетворение на мъдростта и здравия разум. Никога не губеше самообладание. Никога не правеше грешки. Никога не правеше крайни изказвания, в която и да било посока, по който и да било въпрос. Не бе нито безразсъден, нито малодушен. Не се отнасяше със снизхождение към никого и не търпеше такова отношение от никого. Беше рицар на „Ордена на жартиерата“ и лорд-канцлер на Англия и на шейсет и две години можеше да се похвали с безупречно храносмилане и стабилно финансово състояние. Обичаше да купува картини, които може би не разбираше, и да колекционира книги, които със сигурност не четеше. Целият свят го уважаваше, но за него това уважение бе като въздуха, който вдишваше през ноздрите си.