Що се отнася до домашните ти дела, нямам много за казване в това писмо. Ще се отбия да те видя, преди да заминеш, разбира се, и може би ще остана една седмица в града. Знам, че не би трябвало да го правя, тъй като ще означава една седмица бездействие, а не една седмица щастие. Предпочитам един час с теб в провинцията, отколкото един цял ден в Лондон. И когато съм в столицата, винаги имам чувството, че имам прекадено много неща за вършене, за да свърша каквото и да било. Ако бе обикновено бездействие, може би щях да му се насладя, но това е трескаво бездействие: човек се лута насам-натам в очакване на някакво удовлетворение, което никога не идва. Въпреки това ще изтърпя една седмица в Лондон, да кажем последните седем дни от този месец, и се надявам, че ще ми се отплатиш с твоето присъствие, поне доколкото позволяват делата ти в града.
А сега отново за тези домашни дела. Струва ми се, че ще ме разбереш, ако не кажа нищо повече по този въпрос. Ти хитро ме остави да достигна до заключението, съдейки по думите ти, че всички мои аргументи са били безполезни, но без да ги оспорваш или дори да ми кажеш, че си взела решение. Следователно няма да заключвам нищо и ще се уповавам на собственото си сладкодумие. Или може би правилната дума е надявам, а не уповавам.
Градината придобива все по-приличен вид. В момента изпитваме недостиг на вода и нещата не са толкова блестящи, колкото се надявах, че ще бъдат, но се готвим за бъдещо подобрение с усърдие и неуморност. Всичките ти заповеди са изпълнени и Морисън не спира да мърмори: «Господарката не е имала това предвид» и «Господарката поиска това». Бог да благослови господарката, казвам аз, и дано възможно най-скоро я изпрати вкъщи, в нейния дом, с нейните цветя и плодове, в нейната къща, при нейния съпруг, без повече отлагания и забавяния, които ме изпълват с тъга и ми се струват напълно ненужни. Това е моята молитва.
Твой завинаги,
„Не давам заповеди — каза си Алис, седейки сама на масата за закуска с писмото в скута си. — Той ме попита как бих искала да бъдат уредени нещата и бях длъжна да му отговоря. Почувствах се задължена да се престоря, че ме интересува, въпреки че не ме интересува.“ Това бяха първите й мисли, когато прибра писмото в плика, след като го изчете за втори път. Тя го бе отворила бързо, сякаш за да не си остави време да си помисли, че се страхува от онова, което можеше да пише вътре, а мнението на леля й, че писмото ще съдържа възражение, все още бе отеквало в мислите й. Веднага бе разкъсала плика и очите й бяха препуснали по редовете с главоломна скорост. След като бе разбрала какво е мнението на автора за придружителя, който бе избрала за пътуването си, тя бе дочела писмото бавно и внимателно. „Не, не давам заповеди“ — повтори Алис на себе си, сякаш по този начин можеше да се освободи от вината, свързана с възможните бъдещи обвинения, които можеха да бъдат отправени към нея при определени обстоятелства. Обстоятелства, които в момента обмисляше.