Има мъже, чието присъствие в имения като Мачинг Праяри остава мистерия за повечето гости и домакинята на къщата така и не разбира защо са били поканени.
— И господин Бот ще дойде — бе казал господин Палисър на жена си.
— Господин Бот! — бе възкликнала лейди Гленкора. — Боже мой! Кой е господин Бот?
— Член на парламента от Сейнт Хелънс — бе отвърнал господин Палисър. — Много полезен мъж, по свой собствен начин.
— И какво да правя с него? — бе попитала лейди Гленкора.
— Не мисля, че трябва да правиш каквото и да било с него. Той разбира от бизнес и предполагам, че ще прекара голяма част от времето си в библиотеката.
И така, господин Бот пристигна. И въпреки че всеки ден получаваше огромна купчина писма и документи по пощата, за съжаление, не прекарваше много време в библиотеката. Може би просто не бе успял да открие това загадъчно помещение. Два пъти излизаше да стреля и първия път простреля пазача, а втория едва не уцели херцога, така че се отказа от това занимание. Отказа и поканата за лов, въпреки настойчивите опити на Джефри Палисър да го убеди да даде шанс на това изкуство. Лейди Гленкора бе напълно права и той наистина прекарваше времето си като обикаляше наоколо — освен в случаите, когато се усамотяваше с господин Палисър и най-вероятно демонстрираше своята полезност. В такива дни пръстите му бяха изцапани с мастило и всички предполагаха, че бе смятал данъци и изчислявал последиците от големи финансови промени. Беше висок и силен мъж, с плешива глава и остра червена брада, която, обаче, бе избръсната от горната и долната му устна. Това бе жалко, тъй като ако бе скривала устата му, той нямаше да бъде толкова грозен. Горната му устна бе прекалено дълга, а устата му бе жестока. За съжаление, бе открил, че ако брадата му не е избръсната по този начин, не може да се наслаждава на супата си и тъй като предпочиташе чистотата пред красотата, бе решил да направи тази жертва.
— Нямаше да ненавиждам господин Бот толкова много — рече лейди Гленкора на съпруга си, — ако не потриваше ръце и не се усмихваше така, сякаш се кани да каже нещо, без всъщност да има нещо за казване.
— Не мисля, че трябва да се тревожиш за него, скъпа — отвърна господин Палисър.
— Но когато ме погледне по този начин, не мога да не се обърна към него, мислейки, че има да ми казва нещо, но той само ме пита: „Мога ли да ви помогна с нещо, лейди Гленкоурър?“
Тя веднага видя, че бе засегнала съпруга си.
— Не ми се ядосвай, скъпи — рече лейди Гленкора. — Трябва да признаеш, че е много досаден.
— Изобщо не съм ти ядосан, Гленкора — отвърна господин Палисър, — и щом настояваш, ще го помоля да си тръгне. И никога повече няма да го каним, разбира се. Но това може да накърни интересите ми, тъй като е един от малкото политици, на които имам доверие и може да ми е полезен.
Лейди Гленкора веднага обяви, че господин Бот може да остане колкото си иска и повече не спомена името му пред съпруга си. Но оттогава го възприемаше за свой враг и чувстваше, че господин Бот я вижда в същата светлина.
Когато другите политици научиха, че херцогът на Св. Банги е отседнал в Мачинг Праяри, те веднага решиха, че господин Палисър със сигурност ще бъде новият канцлер на хазната. Разбира се, че старият министър и младият министър искаха да уредят въпроса заедно. Но ми се струва, че нито господин Палисър, нито херцогът споменаха този въпрос по време на цялото посещение. Въпреки че господин Бот често се усамотяваше с господин Палисър, херцогът никога не се присъединяваше към тях. Обикновено излизаше да стреля, яздеше понито си, четеше вестник, водеше си бележки или разглеждаше земеделската апаратура на господин Палисър с очите на истински познавач.
— Бих казал, че разполагаш с много добри хора тук — рече херцогът. — Какво? Хъбингс? Да, наследих го от чичо си заедно е имота.
— Много добър работник, поне според мен. Разбира се, няма да ти помогне да изкараш пари от земята, но ще направи така, че да изглежда все едно изкарваш, а това е почти толкова добре. Самият аз никога не съм изкарвал пари от земя, която съм обработвал. Никога.