— Ако смяташ да говориш глупости, ще си тръгна — заплаши я Алис.
— Но защо да са глупости? Според мен ще живеете много удобно с общия си доход. И той е един от най-страхотните мъже на света. Очевидно е, че те харесва, а ако се омъжиш за него, двете постоянно ще бъдем заедно. Сигурна съм, че господин Палисър ще направи нещо за него, ако се ожени… и особено, ако аз го помоля.
— Знам само два довода против.
— И те са?
— Той не би ме взел за жена и аз не бих го взела за свой съпруг.
— Защо не? Какво не харесваш в него?
— Не съм казала, че не го харесвам. Всъщност го харесвам много. Но човек не може да се омъжи за всеки, когото харесва.
— Но каква е причината да не го вземеш за свой съпруг?
— Най-вече това, че наскоро се разделих с мъж, когото наистина обичах и не мога толкова бързо да прехвърля любовта си на друг — отговори Алис.
Веднага щом думите излязоха от устата й, тя осъзна, че не бе трябвало да ги изрича. Братовчедка й направила точно това. Бе обикнала мъж, когото отритнала, а два месеца по-късно се бе омъжила за друг. Лейди Гленкора веднага се изчерви, като лицето и раменете й пламнаха от срам. Алис последва примера й, а когато вдигна глава, в погледа й се четеше молба за прошка.
— Несъмнено не подобава на една девойка — каза лейди Гленкора, говорейки много тихо и бавно. — Не подобава и на една жена. Но човек може да бъде принуден. Може да бъде принуден да загърби всичко благородно и благовъзпитано в себе си.
— О, Гленкора!
— Не съм казала, че трябва да го направиш толкова бързо.
— Гленкора!
— Аз прибързах. Знам това. Бях като животно, което се подчинява на своя господар и прави онова, което му е било наредено. Знам това. Бях като животно. О, Алис, само да знаеш колко много се мразя!
— Но аз те обичам с цялото си сърце — отвърна Алис. — Гленкора, обичам те толкова много!
— Значи си единственият човек, който ме обича. Той не може. Как е възможно? Ти… и може би още един.
— Има много хора, които те обичат. Той те обича. Господин Палисър те обича.
— Невъзможно. Не съм му казвала нищо, което да го накара да ме обикне. Не съм направила нищо за него, което да го накара да ме обикне. Може би щеше да обикне майката на детето си, но защо би обикнал мен? Беше ни заповядано да се омъжим и го направихме. Той нямаше време да се научи да ме обича. Но той не се нуждае от любов, Алис. Не се нуждае нито да обича, нито да го обичат. Иска ми се и аз да бях като него.
Алис направи всичко по силите си, за да я утеши, но думите й нямаше как да облекчат тези брачни мъки.
— Да ти простя?! — възкликна Гленкора. — Какво имам да ти прощавам? Не си мисли, че не знам. Постоянно мисля за това и нямам нужда от случайни думи, които да ме подсещат. Да ти простя? Когато съм ти толкова благодарна за това, че ме обичаш? Ако не бях открила тази любов, нямаше да мога да остана тук.
Двадесет и шеста глава
Лейди Мидлотиан
Десетина дни по-късно Алис слезе на закуска една сутрин и се озова в компанията на господин Бот. Традицията в Мачинг Праяри повеляваше гостите да се събират за закуска доста късно. Много рядко някоя от дамите можеше да бъде видяна долу преди десет часа. Някои от господата закусваха по-рано, особено когато ходеха на лов, и в тези случаи дамите, слезли на закуска, се чувстваха изоставени от своите братя и съпрузи. В този ден се случи така, че господин Бот представляваше силния пол и когато Алис влезе в трапезарията, той стоеше на килима с гръб към камината, чакайки появата на поне още един гост, за да може да започне да се храни. Ако можеше да избяга, Алис би го направила, защото бе започнала да го ненавижда и дори да се страхува от него, но нямаше как да стори това, без да изглежда твърде очевидно.
— Възнамерявате ли да удължите престоя си тук, госпожице Вавасор? — попита господин Бот, използвайки първия случай, когато тя бе вдигнала глава от писмото, което четеше.
— С още няколко дни, струва ми се — отвърна Алис.
— А, радвам се. Господин Палисър настоява да остана до тяхното заминаване, така че не мога да си тръгна по-рано. Както знаете, аз не съм женен и мога да разпределям времето си както пожелая, поне в този период на годината.
— Предполагам, че намирате това за голямо удобство — рече Алис.
— Да, наистина е удобство. Виждате ли, човек като мен, който е член на парламента и работи за държавата, е длъжен да се съобразява с много неща. Един държавник не може да служи на родината си, ако не е готов да посвети времето си на това. И да прави взаимни отстъпки, госпожице Вавасор.