Тъй като госпожица Вавасор посрещна тези думи с мълчание, господин Бот продължи:
— Постоянно повтарям на своите съпартийци… разбира се, аз считам себе си за представител на крайните радикали.
— О, нима? — каза Алис.
— Да. Влязох в парламента като техен представител и досега не съм бил изкушаван да променя политическите си възгледи. Но постоянно повтарям на своите съпартийци, че нищо не може да бъде постигнато без взаимните отстъпки. Нямам нищо против да споделя с вас, госпожице Вавасор, че за мен господин Палисър е най-перспективният държавник в страната. О, да.
— Радвам се да го чуя — отвърна жертвата му, чувствайки се принудена да каже нещо.
— И смятам, че аз, като краен радикал, служа най-добре на партията си, като поддържам близки отношения с него, стига тази близост да е взаимна. Онзи ден един приятел ми рече: „Ще те превърне в правителствен чиновник“. Отвърнах му: „А аз ще го превърна в министър-председател от манчестърската школа“. Струва ми се, че съм наясно със способностите си, госпожице Вавасор.
— Несъмнено — отвърна Алис.
— Той също е наясно с тях. Господин Палисър не е от хората, които биха допуснали някой да ги заблуждава. Това е една справедлива система на взаимни отстъпки. Не можеш да станеш политик без нея. Вашата братовчедка лейди Гленкоурър е такава чаровна жена! Помня какво ми казахте онази вечер.
— Нима? — отвърна Алис.
— И съм напълно съгласен с вас, че не бива с лека ръка да водим поверителни разговори за близки приятели.
— Със сигурност — каза Алис.
— Но има случаи, госпожице Вавасор, има случаи, когато обичайните правила, от които се ръководим в социалното си поведение, трябва да бъдат донякъде огънати.
— Не мисля, че това е един от тези случаи, господин Бот.
— Не е ли? Просто ме изслушайте, госпожице Вавасор. Горд съм да заявя, че господин Палисър разчита много на скромното ни приятелство. Първото нещо, което ни сближи, беше политиката, разбира се, но приятелството ни премина отвъд нея и придоби приятно социално измерение. Бих казал дори много приятно социално измерение.
„Що за вкус има господин Палисър, помисли си Алис.“
— Но едва ли има нужда да ви казвам, че лейди Гленкоурър е много млада. Дори бих казал прекалено млада.
— Господин Бот, няма да разговарям с вас за лейди Гленкора Палисър.
Алис изрече това с решителен глас и цялата сдържаност, на която бе способна в този момент. Освен това се намръщи и изгледа свирепо своя събеседник. Но господин Бот бе много смел мъж и дори не трепна, въпреки враждебния й тон.
— Уверявам ви, госпожице Вавасор, че мисля единствено за нейното семейно щастие!
— Не смятам, че тя се нуждае от подобен пазител на семейното й щастие.
— Ами ако той се нуждае, госпожице Вавасор? Сигурен съм, че господин Палисър разчита много на вашата преценка.
В този миг Алис стана с намерението да напусне трапезарията, но на прага се сблъска с госпожа Конуей Спаркс.
— Нима бягате от закуската си, госпожице Вавасор? — рече тя.
— Не, госпожо Спаркс, бягам от господин Бот — отвърна Алис, която трепереше от гняв.
— Господин Бот, какво означава това? — попита госпожа Спаркс.
— Ха-ха-ха — засмя се господин Бот.
Алис се върна в стаята и госпожа Спаркс веднага осъзна, че тя наистина се бе опитала да избяга от господин Бот.
— Надявам се, че ще успея да ви помиря — каза госпожа Спаркс. — И че обидата не е била толкова сериозна, че да изисква специално порицание.
— Ха-ха-ха — засмя се отново господин Бот, който се наслаждаваше на ситуацията.
Алис бе ядосана на себе си, защото чувстваше, че бе разкрила прекалено много на госпожа Спаркс. Но не бе готова да й разкрие всичко. Все пак трябваше да каже нещо, но не знаеше какво. Лейди Гленкора я избави от агонията, като влезе в трапезарията.
— Добро утро, госпожо Спаркс — рече тя. — Надявам се, че никой не е чакал закуската. Добро утро, господин Бот. О, Алис!
— Какво има? — попита Алис и се приближи до нея.
— О, Алис, какъв удар!
Но Алис виждаше, че братовчедка й не бе напълно сериозна и че тази нова неприятност, каквато и да бе тя, бе по-скоро досадна, отколкото гибелна.