— Ще я приема тогава, когато дойде — каза лейди Гленкора. — И ще й кажа, че ти си тук, разбира се.
— Да, така ще бъде най-добре и… Боже мой, не знам как да постъпя.
— Ако искаш, мога да ти я доведа в стаята ми.
— Не, това би било твърде официално — отвърна Алис. — Веднага ще разбере, че съм мислила за нея.
— Тогава предлагам да оставим всичко на случайността. Ще я срещнеш тогава, когато я срещнеш.
Накрая стигнаха до заключението, че това бе най-правилното решение, но и че лейди Мидлотиан трябва да бъде уведомена за присъствието на Алис веднага след пристигането й.
Алис бе в стаята си, когато каретата, превозваща нежеланата старица, спря пред входната врата. Тя съвсем ясно чу колелетата и разбра, че врагът й вече бе в къщата. Цяла сутрин се бе опитвала да се убеди, че е напълно безразлична към пристигането й, но не бе успяла и сега се ядоса на себе си за това, че се бе изправила е разтуптяно сърце в мига, в който бе чула хлопването на входната врата. Каква й бе лейди Мидлотиан, че да се страхува толкова от нея? Но тя се страхуваше. Отново и отново поставяше страха си под съмнение и всеки път трябваше да признае, че той бе там. Най-накрая, малко преди пет часа, след много вътрешни дебати и самокритични мисли за собствената си плахост, Алис слезе долу. Лейди Гленкора й бе обещала, че ще бъде в салона в този час. Отвори вратата и веднага почувства, че бе в присъствието на своята знатна родственица. Лейди Мидлотиан беше заела голямото кресло до огъня, а лейди Гленкора седеше на една табуретка до нея. Една от госпожиците Палисър четеше в далечния ъгъл на стаята, но иначе в салона нямаше никой друг.
Графинята на Мидлотиан бе дребничка жена, между шестдесет и седемдесетгодишна, която трябва да е била много красива като млада. В момента нямаше претенции нито за младост, нито за красота (като някои други дами, прехвърлили шестдесетте). Изглеждаше напълно наясно с напредналата си възраст. Носеше кръгло боне, което скриваше голяма част от лицето й. Бе свикнала да го носи до вечерта, щом веднъж е била принудена от обстоятелствата да го сложи. Освен това бе облякла къса, прилепнала пелерина и въпреки че седеше на огромно кресло, гърбът й бе изправен и се взираше в пламъците. Тялото й наистина бе дребно, но сивите й очи и острите й черти й придаваха важност, която я спасяваше от впечатлението за незначителност. Веднага щом я зърна, Алис осъзна, че не бе от онези жени, които се предаваха лесно.
— Ето я Алис — рече лейди Гленкора и се надигна, когато братовчедка й влезе в стаята. — Алис, позволи ми да ти представя лейди Мидлотиан.
Когато се приближи, Алис успя да си придаде небрежен и непринуден вид, въпреки че сърцето й се пръскаше. Подаде ръка и остави възрастната дама първа да я поздрави.
— Радвам се, че най-накрая имам възможност да се запозная с вас, мила моя — заяви лейди Мидлотиан. — Много се радвам.
Но Алис продължаваше да мълчи.
— Вашата леля, лейди Маклауд, е една от най-старите ми приятелки и тя често говори за вас.
— И лейди Маклауд често ми е говорила за вас — отвърна Алис.
— Познаваме се по име — каза графинята, — но ще бъде добре да се опознаем и лично. Аз не съм първа младост и ако не ви опозная скоро, нищо чудно никога да не го направя.
Алис не можеше да не си каже, че това обстоятелство нямаше да се превърне в повод за съжаление за нито една от двете им. Замисли се за писмото на лейди Мидлотиан и се опита да прецени дали не трябваше веднага да насочи разговора в тази посока. Беше сигурна, че лейди Мидлотиан ще го спомене и предпочиташе това да стане сега, в присъствието на лейди Гленкора, отколкото по-късно, когато двете щяха да останат насаме.
— Много мило от ваша страна — рече Алис.
— Наистина бих искала да се опознаем — повтори лейди Мидлотиан. — Кръвта вода не става, мила моя, и на този свят няма нещо, което да свързва хората така, както семейните връзки. Когато бяхме млади, вашата майка бе най-скъпата ми приятелка.
— Не познавах майка си — отвърна Алис, но още докато говореше, тя почувства как силите й на съпротивление срещу старицата започват да отслабват.
— Не, мила моя, не сте я познавали и според мен това е още една причина онези, които обичаха нея, сега да обичат вас. Но лейди Маклауд е най-близката ви родственица, по майчина линия, разбира се, и съм склонна да мисля, че е изпълнила дълга си към вас.
— Несъмнено е така, лейди Мидлотиан.