След това анализира писмото абзац по абзац, четейки го отзад напред и пиейки чая си, докато разсъждаваше. Не, тя нямаше нито дом, нито къща. Нямаше и съпруг — все още не. Той говореше за годежа им сякаш бяха обручени постарому. Сякаш вече бяха женени. Подобни старомодни годежи вече не съществуваха. И двамата все още имаха свободата, поне до известна степен, да се измъкнат от този годеж. Ако той дойдеше при нея и заявеше, че бъдещият им брак няма как да го направи щастлив, нима тя нямаше да го освободи от това задължение, без да го упреква? Нима нямаше да сметне това за много по-почтено, отколкото ако останеше верен на брачен съюз, който му бе неприятен? Разбира се, че щеше да прецени така и да го оправдае и нямаше ли право да очаква подобно оправдаване, ако тя решеше да се откаже от задължението си? Впоследствие Алис стигна до заключението, че води този спор със себе си, просто за да спори, може би подтикната от неговата позиция, че вече бяха женени и неговата къща беше и нейна. Нямаше намерение да използва тази възможност, въпреки че разполагаше с нея. Нямаше желание да изневерява на обета, който бе дала. Или поне мислеше, че няма такова желание. Обичаше го много и му се възхищаваше още повече. Той беше благороден, щедър, умен и мил. Толкова мил, че почти бе съвършен. Всъщност, доколкото знаеше, той наистина бе съвършен. Как й се искаше да има някакви недостатъци! Как й се искаше! Как й се искаше! Как можеше тя, която бе изтъкана от несъвършенства, да се надява да направи този съвършен мъж щастлив? Но не можеше да има и капка съмнение относно нейния дълг. Обичаше го и това бе всичко. Беше му казала, че го обича и бе приела неговата реципрочна обич, така че нищо друго, освен промяна в тази любов, не можеше да извини едно прекъсване на връзката помежду им от нейна страна. Наистина го обичаше и обичаше само него.
Но някога бе обичала братовчед си. Да, това наистина бе така. Вече не го отричаше в мислите си. Бе го обичала с цялото си сърце и в момента я измъчваше чувството, че онази любов я бе радвала повече от тази, която бе разцъфнала впоследствие. Беше си казала, че това се дължи на младостта й и че любовта на двайсет е по-сладка от всяка следваща. В този по-раншен блян бе имало нещо като екстаз, който няма как да бъде повторен и всъщност няма как да съществува, освен насън. Сега тя бе пораснала и може би поумняла и любовта означаваше сътрудничество, в което всеки партньор трябваше да бъде откровен е другия, да желае и да се стреми към добруването му, осигурявайки по този начин общото им благополучие. Тогава, през онези невинни момински дни, любовта бе означавала пълно себеотрицание. Едното беше земно и следователно възможно. Другото беше слънчев лъч от рая и следователно невъзможно, освен насън.
И тя бе грешала при първото си влюбване. Признаваше това без никакви колебания. Мъжът, когото бе боготворила, се бе оказал глинен идол и тя знаеше, че правилно се бе отрекла от това идолопоклонничество. Той не само й бе изневерявал, но я бе лъгал в опитите си да извини своята изневяра, което бе дори по-лошо. Не само й бе давал празни обещания, но го бе правил е ясното съзнание, че обещанията му са празни. Освен това се бе държал себично. Равнодушно и себично. Бе поставил собствените си долни страсти над нейната висша любов. Тя бе осъзнала това и се бе разделила с него, като се бе заклела пред себе си, че никакво разкаяние от негова страна не би могло отново да ги събере. Бе му простила като мъж, но не и като любим, и го бе приветствала обратно в живота си като свой братовчед и като брат на най-добрата си приятелка. Отново бе започнала да се тревожи за кариерата му. Не криеше този интерес, а открито демонстрираше безпокойството си. Знаеше, че той бе умен, амбициозен и дързък и продължаваше да вярва, въпреки собствения си горчив опит, че има добро сърце. Опасявам се, че докато си казваше, че наистина обича мъжа, на когото се бе врекла във вярност, тя като че ли изпитваше по-топли чувства към другия, от когото се бе отрекла.
— Защо се преструва, че няма да бъде щастлив в Лондон? — попита тя, връщайки се на писмото. — Защо се преструва, че ненавижда мястото, което повечето мъже смятат за най-подходящо за осъществяване на мечтите си? Ако бях мъж, нищо на света не би могло да ме убеди да заживея другаде. Не е ли странно колко сме различни във всяко едно отношение? Колкото и ярко да блести, той все ще намери как да скрие светлината си в някой тунел!