— Не е ли красиво! — възкликна Гленкора. — Обичам това място! И лунната светлина е студена по един особен начин, който не може да бъде сравнен с никой друг. Този студ те кара да се загръщаш, но без да трепериш. Сякаш смразява сетивата, а не кокалите ти. Но предполагам, че това са глупости — добави тя след кратка пауза.
— Не е по-глупаво от идеята, че трябва да разговаряме на лунна светлина.
— Не си справедлива. Искам нещата, които казвам на лунна светлина, да бъдат по-поетични и нелепи, отколкото нещата, които други хора казват при същите обстоятелства. И сега ще ти кажа защо винаги се сещам за теб, когато идвам тук нощем.
— Но предполагам, че не го правиш често.
— Правя го. Или поне го правех през август, когато имаше пълнолуние. Тогава не беше толкова студено и излизах през отворените прозорци. Никой не знаеше къде отивам. Веднъж го накарах да дойде, но не му хареса. Казах му, че част от стената на трапезарията се е срутила и той отиде да я види. Още на следващия ден изпрати зидар. Ако нещо не е както трябва, той незабавно го оправя. Изобщо нямаше да има развалини, ако всички от рода Палисър бяха като него.
— За целия свят щеше да е по-добре.
— Не, не съм съгласна. Някои неща живеят прекалено дълго. Но сега ще ти кажа. Помниш ли вечерта, когато те изпратих до вкъщи след онази пиеса?
— Помня я много добре.
Алис имаше причина да я помни, защото, именно в каретата на път за улица „Кралица Ан“, тя бе отказала да помогне на братовчедка си по отношение на Бурго Фицджералд.
— И помниш ли как блестеше луната тогава?
— Струва ми се, че да.
— Аз помня. Когато завихме на ъгъла на площад „Кавендиш“, той стоеше там, заедно с един твой приятел.
— Какъв мой приятел?
— Вече няма значение.
— Имаш предвид братовчед ми Джордж?
— Да, него имам предвид и о, Алис! Мила моя Алис! Не знам защо те обичам толкова, при положение че ако бе проявила поне малко милост онази вечер, ако бе изневерила на коравосърдечните си принципи за благоприличие, щях да отида при него и това ледено безразличие щеше да бъде избегнато.
Тя стоеше съвсем близо до Алис и се разтрепери, докато говореше, така че се загърна още по-плътно с кожената си пелерина.
— Студено ти е — рече Алис. — Хайде да се прибираме.
— Не, не ми е студено… поне не по този начин. Още е рано да се прибираме. Джефри всеки момент ще дойде. Да, трябваше да избягаме онази вечер. Трябваше да го поканиш вкъщи. Е, нищо! Не го направихме и това е.
— Но Гленкора… не можеш да съжаляваш, че не сме го направили?
— Да не съжалявам? Алис, къде е сърцето ти? Нима нямаш такова? Да не съжалявам? Бих дала всичко, което имам на този свят, за да върна времето назад и да му остана вярна. Казаха ми, че ще изхарчи парите ми. Дори да бе изхарчил всичко до последното пени, пак съжалявам. Дори да ме бе обрекъл на бедност, пак съжалявам. Казаха ми, че ще ме използва, ще ми изневерява и дори ще ме бие. Не вярвам, но дори да се бе оказало истина, пак съжалявам. По-добре е да имаш неверен съпруг, отколкото да бъдеш невярна съпруга.
— Гленкора, не говори така. Не ме карай да мисля, че нещо би могло да те изкуши да изневериш на брачните си клетви.
— Да ме изкуши да изневеря на брачните си клетви? Но, мила моя, аз никога не съм му била вярна. Никога не съм го обичала. Как можеш да говориш така, когато знаеш, че никога не съм го обичала? Те ме наплашиха и ме принудиха да се подчиня, но сега… какво съм сега?
— Ти си неговата почтена съпруга. Гленкора, изслушай ме.
Алис взе ръката й.
— Не! — отвърна братовчедка й. — Не. Не съм почтена. Аз съм негова законна съпруга, но законите лъжат! Не съм негова жена. Няма да кажа какво съм. Когато минах под венчилото, аз знаех, че не обичам човека, за когото се омъжвам. Но обичам него. Обичам Бурго с цялото си сърце и с цялата си душа. Бих могла да се хвърля в краката му и да излъскам обувките му, без да се почувствам унизена!