— О, Кора, не говори такива неща, моля те! Не забравяй какво дължиш на съпруга си и какво дължиш на себе си. Хайде да се прибираме.
— Знам, че съм му задължена и ще му се отплатя. Може би, ако му бях родила дете, щях да му бъда вярна. Всъщност съм напълно убедена, дори и животът ми да се превърнеше в мъчение. Но има само едно почтено нещо, което бих могла да направя сега. Да го напусна. Ако го напусна, той ще може да се ожени пак и да стане баща. Нима ще го нараня толкова дълбоко, ако го напусна? Той не ме обича. Самата ти знаеш, че не ме обича.
— Сигурна съм, че те обича.
— Не е вярно. Не ме обича и ти много добре знаеш това, Алис. Възможно е изобщо да не умее да обича. Може би няма да обикне и втората си съпруга. Но тя ще го дари със син и ще го направи щастлив. Казвам ти, че всеки ден и всяка нощ мисля за мъжа, когото обичам. Нямам за какво друго да мисля. Нямам работа, нямам приятели, нямам човек, с когото да си говоря. Но постоянно разговарям с Бурго в мислите си и той ме слуша. Сънувам, че ме прегръща…
— О, Гленкора!
— Какво? Нима ми завиждаш за това, че ти казвам истината? Прояви желание да станеш моя приятелка. Сега трябва да носиш бремето на това приятелство. Веднага след Коледа заминаваме за Монкшейд и той ще бъде там. Лейди Монк му е леля.
— Не трябва да ходиш. За нищо на света.
— Лесно е да го кажеш, мила моя, но въпреки това трябва да отида. Казах на господин Палисър, че ще бъде там и той отвърна, че това не е важно. Това бяха точните му думи: „не е важно“. Чудя се дали разбира какво е да обичаш някого. Чудя се дали някога се е замислял по този въпрос.
— Трябва категорично да му заявиш, че няма да ходиш.
— Направих го. Бях напълно категорична. Той ми отговори, с онзи господарски тон, който използва, когато реши да се прави на строг съпруг: „Гленкора, това е неприятност, която трябва да изтърпиш и превъзмогнеш. Искам да отидем в Монкшейд, защото това ще бъде благоприятно за кариерата ми, но не искам там да има човек, от когото се страхуваш.“ Можех ли да му кажа, че ще загуби жена си, ако ме накара да отида? Можех ли да го заплаша, че ще се хвърля в обятията на Бурго, ако ми се отвори такава възможност? Ти си мъдра и практична. Какво трябваше да му кажа според теб?
— Според мен трябва да му кажеш всичко, вместо да ходиш в онази къща.
— Алис, чуй ме. Знам какво съм и в какво най-вероятно ще се превърна. Мразя себе си и мразя нещото, за което постоянно мисля. Ако ми бяха позволили да избера съпруга си, щях да го обичам десет пъти повече, отколкото себе си, дори и да се отнасяше ужасно с мен. Дори ако единственото хубаво нещо в него беше външността му. Бурго щеше да профука парите ми. Щеше да изхарчи всичко, което бих могла да му дам. Но щеше да остане нещо и постепенно щях да го накарам да ме обикне. Но не и господин Палисър! Алис, ти си много умна. Какво да направя?
Алис нямаше колебания относно онова, което трябваше да направи братовчедка й — да спазва брачните си клетви, независимо дали вярва в тях или не. Трябваше да ги спазва, доколкото можеше. И трябваше да бъде искрена със съпруга си и да му признае всичко, или поне достатъчно, за да го принуди да й спести пътуването до Монкшейд. Тя обясни всичко това на лейди Гленкора, докато прекосяваха параклиса. Но братовчедка й бе по-заета със собствените си мисли, отколкото със съветите на своята приятелка.
— Ето го и Джефри! — възкликна след малко тя. — Колко дълго го накарахме да ни чака!
— Няма нищо — отвърна Джефри. — Не трябваше да ви пресрещам, но се притесних, че сте станали на камък от студ.
— Не сме толкова студенокръвни, нали, Алис? — пошегува се лейди Гленкора. — Сега ще обиколим развалините. Но не бива да се бавим, защото ще изплашим двете стари гувернантки — имам предвид госпожа Маршъм и господин Бот, разбира се.
Тя прошепна последните няколко думи на Алис, но го направи толкова високо, че Джефри Палисър нямаше как да не я чуе. Алис си помисли, че Гленкора не биваше да използва думата „гувернантка“, говорейки за когото и да било, и още повече в присъствието на братовчеда на господин Палисър.
Направиха пълна обиколка на руините, вървейки по издигнатата чакълена пътека, която ги опасваше. Алис не продума през целия път, защото казаното от Гленкора все още отекваше в мислите й. За нейна изненада, братовчедка й продължаваше да бъбри непринудено, сякаш нищо не гнетеше духа й.