Двадесет и осма глава
Алис напуска Мачинг Праяри
Когато влязоха в билярдната зала, господин Палисър ги чакаше.
— Сигурно сте измръзнали — рече той на Гленкора, която бе влязла първа.
— Никак даже — отвърна жена му, но зъбите й тракаха и беше очевидно, че лъжеше.
— Джефри, ядосан съм ти — заяви господин Палисър, обръщайки се към братовчед си. — Трябваше да проявиш здрав разум. Как можа да й позволиш да остане навън толкова дълго?
И той излезе от стаята с жена си под ръка, без да обърне каквото и да било внимание на госпожица Вавасор.
Алис веднага разбра причината за пренебрежителното му отношение. Той съвсем ясно й бе показал, че поверява жена си на нейните грижи и Алис не бе оправдала доверието му. Вместо да накара Гленкора да се прибере след пет или шест минути, тя й бе позволила да стои близо четвърт час на ледения нощен въздух. Това бе обвинението, което господин Палисър бе отправил към нея и го бе отправил с цялата строгост, на която бе способен. Не я бе попитал дали й е студено. Не й бе казал нищо. Дори не я бе погледнал. Можеше сама да се изпрати до стаята си. Алис разбираше всичко това много добре. Знаеше, че не бе заслужила подобно отношение, но въпреки това не се обиди. Положението на господин Палисър бе такова, че тя го съжаляваше и не можеше да му се ядоса.
— Бесен ни е — обади се Джефри Палисър, който бе останал с нея в билярдната зала и сега й подаде една запалена свещ.
— Бои се да не настине.
— Да, не одобрява дългите разходки на студено. Сигурно ви е ясно, че не е от най-романтичните хора на света, госпожице Вавасор.
— Опасявам се, че има право — отвърна Алис, която не знаеше какво да каже и още не бе забравила намеците на Гленкора за нея и Джефри Палисър. — Струва ми се, че в повечето случаи романтиката е безсмислена.
— Гленкора определено не би се съгласила.
— Да, но тя е по-млада от мен. Господин Палисър, краката ми замръзнаха, така че смятам да се кача в стаята си.
— Лека нощ — рече Джефри и й подаде ръка. — Според мен с нищо не сте заслужили този гняв.
— Няма да ме нарани — отвърна Алис с усмивка.
— Да, но той не забравя.
— Дори това няма да ме нарани. Лека нощ, господин Палисър.
— Тъй като това е последната ми нощ тук, може ли да ви кажа „Лека нощ, Алис“? Утре сутринта заминавам, най-вероятно, преди да сте станали.
Той още държеше ръката й, но не бе минала и половин минута, откакто я бе взел в своята. Алис не я дръпна внезапно след въпроса му, но отговори:
— Не, Гленкора, грешеше. Без да иска, тя унижи и двама ни. Няма причина да се обръщате към мен по друг начин.
— Възможно ли е някога да има такава причина?
— Не, господин Палисър. Лека нощ и ако не ви видя утре сутринта, довиждане.
— Със сигурност няма да ме видите утре сутринта.
— Довиждане. Ако не беше тази глупост, казана от Гленкора, познанството ни щеше да бъде много приятно.
— За мен беше много приятно. Лека нощ.
Тя излезе от билярдната зала и тръгна нагоре по стълбите към втория етаж. Не знаеше дали в салона бяха останали гости, но бе видяла как господин Палисър изпровожда жена си горе и бе заключила, че веселието бе приключило за тази вечер. По всички правила на благоприличието, господин Палисър, имам предвид Плантагенет Палисър, трябваше да й каже нещо, преди да се оттегли, но вече стана дума, че Алис бе готова да му прости тази грубост. Тя се качи сама в стаята си и с удоволствие седна пред огъня. Истината беше, че бе премръзнала, въпреки всичко, което лейди Гленкора бе казала за лунната светлина. През повечето време двете бяха стояли неподвижно и когато седна, Алис откри, че краката й бяха изтръпнали от влагата, която се просмукала в ботушите й. Господин Палисър определено имаше причина да бъде ядосан за това, че жена му бе стояла навън толкова дълго, но може би не на Алис.
Тя започна да си мисли за всичко, което бе научила тази вечер, и да се чуди какво бе длъжна да предприеме при тези обстоятелства. Нямаше съмнение, че лейди Гленкора бе възнамерявала да й каже, че ще напусне съпруга си, ако й се отвори такава възможност, и ще потърси закрилата на господин Фицджералд. И Алис бе осъзнала, за свой ужас, че заблудената и безразсъдна Гленкора се бе убедила, че може да извини този грях с факта, че е бездетна и така би дала възможност на съпруга си да си потърси нова жена, която да го дари с наследник. Алис чудесно съзнаваше колко недостатъчно щеше да бъде това извинение дори за клетата жена, която го бе измислила. Но извинението работеше, поне засега, и я бе накарало да повярва, че това зло можеше да доведе до нещо добро. Алис, която разсъждаваше напълно трезво по отношение на братовчедка си (колкото и нетрезво да разсъждаваше по отношение на самата себе си), беше сигурна, че този план ще доведе до пълна катастрофа. Това бе един пъклен план и Алис знаеше, че братовчедка й споделя това мнение, тъй като бе казала: „Мразя себе си и мразя нещото, за което постоянно мисля.“