Какво можеше да направи Алис при тези обстоятелства? За нея бе очевидно, че се бе скарала с господин Палисър, който първо й показал, по своя тих начин, че й има доверие по отношение на жена си, а тази вечер й бе демонстрирал, отново по своя тих начин, че бе престанал да й има доверие. Но това нямаше значение за Алис. Ако му кажеше, че иска да говори с него, той несъмнено щеше да я изслуша, каквото и да мислеше за нея, след което щеше да направи нещо, за да спаси жена си. Алис не се интересуваше толкова много от неговото мнение.
Но после в главата й се зароди идея, която бе типично женска. Тя нямаше право да предава доверието на своята приятелка. Когато една жена сподели любовта си с друга, последната винаги чувства, че ще извърши долно предателство, ако разкрие тайната. Ако лейди Гленкора бе накарала Алис да си помисли, че смята да извърши убийство или обир, братовчедка й не би имала колебания да я издаде, за да предотврати престъплението. Но сега Алис се колебаеше, чувствайки, че ще се посрами, ако предаде приятелката си и все пак, не беше ли по-вероятно Гленкора никога да не осъществи заплахата, която бе направила, имайки предвид, че самата мисъл я караше да се чувства ужасно?
Докато разсъждаваше над това, седнала близо до огъня по пеньоар, Алис чу как някой чука на вратата й. Тъй като бе превъртяла ключа, тя беше принудена да стане, за да отвори. На прага стоеше Ифигения Палисър, братовчедка на Джефри и на господин Палисър.
— Госпожице Вавасор, знам, че си позволявам твърде много, но може ли да вляза за няколко минути? — попита тя. — Много искам да говоря с вас!
Алис я покани, разбира се, и сложи втори стол до камината. Истината бе, че тя не бе опознала двете госпожици Палисър достатъчно добре. Струваше й се, че в къщата бе имало две групи от хора и тя бе принадлежала към онази, предвождана от съпругата, докато госпожиците Палисър се бяха придържали към групата на съпруга. Тя бе видяла, че те почти боготворят своя братовчед и въпреки че доскоро Плантагенет Палисър се бе отнасял към Алис с уважение и учтивост, между тях не бе припламнало приятелство и следователно такова не бе припламнало и между нея и неговите последователи. Освен това госпожиците не бяха склонни да завържат внезапно приятелство с човек като Алис Вавасор. По-скоро биха завързали внезапно приятелство с високомерния президент на чуждестранна научна общност или с напълно непозната дама, посветила живота си на женската емиграция. Но Алис не се бе показала нито като много образована, нито като особено полезна. Близостта й с лейди Гленкора я бе изолирала от техния кръг.
— Сигурна съм, че ви безпокоя — рече госпожица Палисър, сякаш се боеше от Алис.
— О, в никакъв случай — отвърна тя. — Ако мога да направя нещо за вас, за мен ще бъде удоволствие.
— Утре си заминавате и ако не говоря с вас сега, няма да имам друга възможност. Гленкора е много привързана към вас и всички си помислихме, че е прекрасно да има толкова близък приятел.
— Надявам се, че не сте размислили — отвърна Алис с бегла усмивка, предполагайки, че „всички“ включваше и господарят на къщата.
— О, не, в никакъв случай. Нямах това предвид. Братовчед ми, имам предвид господин Палисър, ви хареса много, когато пристигнахте.
— И сега не ме харесва толкова, защото излязох на нощна разходка с жена му. Нали така?
— Ами… не, госпожице Вавасор. Изобщо не възнамерявах да споменавам това. Наистина. Видях го, след като се върнахте и да, ядосан е. Но не дойдох да говоря с вас за това.
— За мен бе очевидно, че ми е ядосан.
— Мислеше, че ще я приберете по-рано.
— И защо смята, че мога да се разпореждам с жена му? Тя бе господарка на къщата там, каквато е и тук. Господин Палисър се държи неразумно. Не че това има някакво значение за мен.