— Въздухът снощи бе много студен — заяви той, — и съм сигурен, че би навредил на всеки човек, изложен на него, особено деликатна жена като лейди Гленкора.
Намекът, че Алис не бе деликатна жена и господин Бот не бе разтревожен за нейното здраве, бе повече от явен за всички присъстващи. Господин Бот бе осъзнал, че неговият покровител е променил мнението си за госпожица Вавасор и това, разбира се, го бе накарало да промени своето. Само преди две седмици Алис щеше да бъде също толкова деликатна в очите му.
— Надявам се, че не смятате лейди Гленкора за деликатна — каза Алис, обръщайки се към господин Палисър.
— Със сигурност не е устойчива — отвърна съпругът.
— В никакъв случай — обади се госпожа Маршъм.
— О, не — произнесе се господин Бот.
Алис знаеше, че те обвиняваха самата нея в устойчивост, но запази мълчание. Орачите и доячките бяха устойчиви, така че обвинението беше сериозно. Тя нямаше да се засегне толкова, ако можеше да се защити по някакъв начин, но си заминаваше след малко, така че не можеше.
— Мисля, че Гленкора е толкова силна, колкото сме всички — заяви Ифигения Палисър, която се чувстваше задължена на госпожица Вавасор.
— Колкото са някои от нас — каза господин Бот, решен да упорства с обвинението, което бе отправил.
В този миг лейди Гленкора влезе и бе посрещната с нетърпеливи въпроси от двете гувернантки. Но тя бързо ги отклони и се насочи към Алис.
— Това е последната ни сутрин заедно — рече Гленкора.
— Да — каза Алис. — Господин Палисър сигурно се е уплашил, че никога няма да си тръгна.
— От друга страна — отвърна той, — трябва да кажа, че съм ви много задължен за това, че останахте.
Но тонът му бе студен и накара Алис да съжали, че не си бе тръгнала по-рано.
— Задължен! — възкликна лейди Гленкора. — Нямаш представа колко съм ти задължена! О, Алис, иска ми се да можеше да останеш с нас.
— След една седмица заминаваме — посочи господин Палисър.
— Да — отвърна лейди Гленкора, — но как ми се иска да не беше така! Скъпа Алис! Предполагам, че следващия път, когато се видим, ще бъде в Лондон.
— Пиши ми, за да ми кажеш кога ще дойдеш — рече Алис.
— Разбира се, че ще ти пиша, Алис. Ще ти пиша и от Гадъръм… или от Монкшейд.
Алис не реагира по никакъв начин, но стрелна госпожица Палисър с поглед. Тя стоеше с крак на решетката на камината, но бе обърната с лице към Алис и й кимна едва забележимо, сякаш за да й каже, че лейди Гленкора няма да има възможност да й пише от Монкшейд. Но не каза нищо.
Когато бе обявено, че каретата е пристигнала, господин Палисър хвана Алис под ръка и я изпрати до входната врата.
— Не се показвай навън, Гленкора — рече той. — Забранявам ти.
Двете братовчедки се целунаха за сбогом и Алис се насочи към каретата си.
— Довиждане, госпожице Вавасор — рече й господин Палисър от прага, но не я покани да им гостува отново в Мачинг Праяри.
Докато пътуваше към гарата в празната карета, на Алис й се прииска никога да не бе стъпвала там.
Двадесет и девета глава
Бурго Фицджералд
Вечерта преди Бъдни вечер двама мъже седяха в квартирата на Джордж Вавасор на улица „Сесил“ и пушеха. Минаваше полунощ и на масата пред тях имаше квадратни шишета с алкохол и кани с гореща и студена вода, а един от тях използваше и бе използвал тези материали за лично удоволствие. Вавасор не пиеше и не изглеждаше склонен да започне. До него имаше чаша със слабо бренди, разредено с вода, но тя стоеше недокосната от двайсетина минути. Но за това време събеседникът му бе допълвал чашата си два пъти и сега изпускаше дим от лулата си с настървението на комин на параход, току-що зареден с пресни въглища. Този мъж беше Бурго Фицджералд, красив както винаги. Бурго бе от онези хора, на чиято красота всички обичат да се любуват, както жени, така и мъже. Но сега в очите му се четеше онази изпита измъченост, характерна за прекалено разгулния живот. Живот, който го бе изтощил със своята продължителност. Всеки би могъл да прочете историята на този живот в изражението му. Повечето мъже, които пият нощем и вършат мрачни дела по тъмна доба, придобиват червендалести лица, пъпчиви бузи и воднисти очи, а телата им стават смущаващо подпухнали. Това е милостивото наказание на Провидението, което по този начин придава външен израз на греховете им, за да може вредата от тях да бъде измервана нагледно. Много мъже са се отказвали от алкохола след първия цирей на носа, получен на около трийсетгодишна възраст. Никой не обича да има цирей на носа си или да се появи сред приятелите си с очи, които сякаш плуват в грог. Но Провидението, в гнева си, не бе предоставило тази предпазна мярка на Бурго Фицджералд. Понякога той ставаше блед, жълтеникав, отпаднал и унил. Слабееше все повече и повече. Понякога се разболяваше тежко. Най-близките му приятели често го чуваха да казва, че черният му дроб е станал безполезен и в тялото му не са останали никакви стомашни сокове. Но все още бе красив. Съвършеното му, почти богоподобно лице не се бе променило и очите му продължаваха да бъдат бистри и яркосини.