И най-накрая тя се върна към онзи въпрос, който я бе глождил, преди да отвори писмото от своя любим. Помните колко уверено бе заявила, че господин Грей не би стигнал дотам, че да има нещо против тя да пътува с братовчед си. Но той бе продължил. Бе писал по темата с приятно чувство за хумор, като един истински джентълмен, предпочитайки да не загатва за минали събития в живота на жената, която обичаше. И се бе въздържал от това да напише нещо, което би могло да бъде възприето като разрешение от негова страна. Когато Алис му бе писала за този план, в думите й бе имало нещо, издаващо колебанието й. Беше се постарала да се изкаже по начин, който бе ясен и прозаичен, сякаш мислите й не потрепваха възбудено, докато пишеше. Но се бе провалила и знаеше това. Беше се провалила и той бе разчел нейните усилия и нейния провал. Алис бе напълно наясно с това, защото го чувстваше дълбоко в сърцето си. Знаеше, че той бе благороден мъж и джентълмен до последната си капка кръв. Но въпреки това… въпреки това… тя почти съжаляваше, че не й бе написал онова, което лейди Маклауд бе очаквала.
През следващата седмица лейди Маклауд се отбиваше почти ежедневно в къщата на улица „Кралица Ан“, но двете с госпожица Вавасор не говориха повече за пътуването до Швейцария и не бе зададен нито един въпрос за мнението на господин Грей относно това пътуване. Разбира се, възрастната дама откри, че нямаше кавга. Отсъстваше дори възможността за спречкване, въпреки нейната убеденост в противното, така че тя бе принудена да се задоволи с това. Повече не се опита да заведе Алис при лейди Мидлотиан. Всъщност обичайните им теми за разговор бяха напълно изоставени и визитите на лейди Маклауд, въпреки че продължиха да бъдат чести, започнаха да стават все по-кратки. Тя не смееше да споменава господин Грей и понеже не го правеше, считаше себе си за донякъде онеправдана. Така че беше мълчалива, сдържана и капризна. Скоро дойде последният ден от лондонското й пребиваване и финалната й визита в дома на племенницата й.
— Трябваше да дойда, защото това е последният ми ден — рече лейди Маклауд — но съм толкова заета и имам толкова много неща за вършене, че едва успях.
— Много мило от твоя страна — отвърна Алис и стисна нежно ръката на леля си.
— Задържах файтона, така че мога да остана само двайсет и пет минути. Внимателно отбелязах часа, но съм сигурна, че кочияшът после ще се закълне, че са минали трийсет.
— Когато се върнеш в Челтнъм, няма повече да се разправяш с файтони, лельо.
— Кабриолетите са още по-ужасни, скъпа. Наистина смятам, че са такива. Плащам сметката си всеки месец, но винаги ми вписват един кабриолет, който не съм ползвала. Това е обичайна практика и всички мъже го правят.
— Предполагам, че е трудно да бъдат намерени почтени мъже, където и да било.
— Или почтени жени. Госпожа Грийн заяви, че иска да ме таксува за още една седмица, защото съм я предупредила за заминаването си чак във вторник сутринта. Представяш ли си? Няма да й платя, разбира се! Може да спре багажа ми, ако смее. Но това е за последен път — последното ми идване в Лондон, скъпа.
— О, лельо, не казвай това!
— Казвам го, скъпа моя. Не виждам причина старица като мен да пътува до Лондон всяка година, само защото така е прието.
— За да видиш приятелите си, разбира се. Възрастта няма значение, когато човек има твоето здраве.
— Само ако знаеше как страдам от лумбаго… но трябва да призная, че пътуването до Лондон винаги ми носи известно облекчение. Но що се отнася до приятелите… Е, предполагам, че човек няма право да се оплаква, когато достигне моята възраст, но ми се струва, че онези, които обичам най-много, по-скоро биха предпочели да не ме виждат.
— Мен ли имаш предвид, лельо?
— Не, скъпа моя, нямам предвид теб. Разбира се, животът ми щеше да бъде много по-различен, ако бе склонила да останеш при мен, докато се омъжиш. Но нямам предвид теб. Не съм сигурна, че имах предвид конкретен човек. Не трябва да обръщаш внимание на думите на старица като мен.
— Просто ти е тъжно, защото си заминаваш.
— Не е така. Не знам защо останах тази последна седмица. Казах на лейди Мидлотиан, че смятам да си замина още на двайсети. Тя знае, че не го направих, но въпреки това нито веднъж не ме покани. Сигурна съм, че всяка вечер са излизали, но поне можеше да ме покани на обяд. Толкова е самотно да се храниш сам в лондонската си квартира.
— Но никога не би дошла да обядваш с мен.