— Може би. Но виж какво, Бурго, не плащай на онзи мъж, преди да си стиснал парите в юмрука си.
— Можеш да бъдеш сигурен в това. Познавам номерата им. Двамата ще отидем до банката заедно и сигурно още на вратата ще се скараме за няколко златни лири. Накрая ще се видя принуден да му дам две или три. Проклет обирджия! Кълна се, че е по-лош дори от мен.
След тези думи, Бурго Фицджералд изпи още малко бренди с вода и си тръгна.
По онова време живееше в къщата на един свой роднина на площад „Кавендиш“, северно от улица „Оксфорд“. Чичовците и лелите му, както и всичките му приятели, продължаваха да го подкрепят с упорство, което бе изненадващо, тъй като той не им се отплащаше по никакъв начин и дори не се преструваше, че ги харесва. Баща му, с когото дълги години не си бяха говорили, бе починал наскоро, но Бурго имаше сестри, чиито съпрузи продължаваха да го канят в домовете си, както в Лондон, така и в провинцията. Не само го канеха в домовете си, но и му заемаха къщите си и му предоставяха всички удобства, на които се радват богатите хора, освен пари в брой. А когато финансовото му положение станеше катастрофално, те му подхвърляха нещо, за да избегне катастрофата. И Бурго продължаваше да живее по същия начин. Хората вече не го укоряваха. Знаеха, че няма смисъл и само си губят времето. Но го харесваха, защото беше красив, но никога суетен в красотата си и защото, въпреки безразсъдния му начин на живот, в него имаше някаква приветливост, която го превръщаше в приятен събеседник. Беше мил и грижовен с деца и безкрайно любезен с братовчедките си. Всички знаеха, че като мъж бе напълно безполезен, но въпреки това го обичаха. Мисля, че тайната му бе много проста: самият той нямаше високо мнение за себе си.
Но сега, докато прекосяваше нощен Лондон от улица „Сесил“ до площад „Кавендиш“, той мислеше именно за себе си. Подобни мисли често минават през главата на всеки мъж, колкото и безразсъден да е той. Всеки мъж счита себе си за център на своята вселена; за оста, около която се върти всичко. Той знае само онова, което вижда около себе си. Любовта, безпокойството за другите и загрижеността за състоянието на света зависят изцяло от собствените му чувства и разбирания за нуждите и достойнствата на този свят. Той не бе играл ролята на ос, около която се върти всичко, достатъчно добре и чудесно съзнаваше това. Беше достатъчно разумен, за да знае, че един мъж трябва по някакъв начин да изкарва хляба си и често си повтаряше, че досега не бе успял да изкара и една кифла. Бе наясно с факта, че световният напредък зависи от начина, по който мъжете изпълняват дълга си един към друг и че напредъкът на едно поколение се обуславя от начина, по който предишното е изпълнило своя дълг. Знаеше, че самият той, като представител на своето поколение, не бе допринесъл с нищо за този напредък. Презираше се за това, но каква бе ползата?
В моменти като този, когато изпитото вино бе достатъчно, за да прогони сковаността на отчаянието, когато бе останал сам с нощния въздух и когато звездите над главата му блестяха ярко, а светът около него спеше, той се питаше дали все пак не бе останала надежда за изкупление за човек като него, а може би дори шанс за по-добър живот. Той все още бе млад, тъй като нямаше трийсет години. Възможно ли бе да намери някакъв начин да се измъкне от тази окаяна ситуация?
Знаем кой бе начинът, който обмисляше в момента. Смяташе, че най-доброто възможно решение бе да отнеме съпругата на друг мъж и да заживее с нея! Онова, което бе казал на Вавасор по отношение на парите на лейди Гленкора, бе напълно вярно. Не се интересуваше от тях. Въпреки това вярваше, че ако тя избяга с него, ще успее да задържи някаква част от огромното си състояние. Тъй като нямаше деца, той не виждаше къде другаде би могло да отиде то. Но разсъждавайки над това, той мислеше за нея, а не за себе си. Когато й бе предложил брак (едно напълно почтено предложение, колкото и неизгодно да бе изглеждало от нейна гледна точка), той бе имал предвид ползите, които би могъл да извлече от един такъв съюз: да си купи хрътки и три или четири коня, които да язди всеки ден, без повече да му се налага да ходи при Магруин и да чака половин час в неприветливата му задна стаичка, преди онзи злодей най-накрая да се покаже. Отначало се бе държал като хищник, надушил плячка, но постепенно се бе научил да обича Гленкора и да се интересува повече от нея, отколкото от парите й. И когато тя му бе заявила, че всичко между тях е приключило, той бе изпитал огромно разочарование и за няколко часа го бе боляло повече от загубата на любовта, отколкото от загубата на парите й.