— А ти защо не я покани, щом се нуждае от покана, за да посети стария си дом?
— Не бих го направила без вашето позволение, сър. Освен това ние от семейство Вавасор невинаги искаме да се виждаме.
— Внимавай какво говориш, Кейт. Знам какво намекваш, но точно ти не бива да го правиш. Алис, скъпа моя, ела и седни до мен. Много съм ти задължен за това, че измина целия този път, за да бъдеш с дядо си на Коледа. Само ми се иска да имаше по-добри новини за твоя годеник.
— Сигурен съм, че скоро ще размисли, сър — обади се баща й.
— Татко, не говори такива неща. Едва ли искаш да се омъжа против убежденията си.
— Не знам много за женските убеждения — рече старецът. — Но ми се струва, че когато една дама даде обещание, тя трябва да го спази.
— По тази логика, ако се сгодя за мъж и после открия, че е убиец, трябва да се омъжа за него — отбеляза Кейт.
— Но господин Грей не е убиец — отвърна старецът.
— Моля ви… не говорете повече за това — рече Алис. — Ако продължите, не знам дали ще мога да остана на масата.
— Вече казах всичко, което мисля по този въпрос — обяви Джон Вавасор, сякаш бе произнесъл дълга реч, преливаща от бащинска мъдрост. Всъщност не бе казал нищо повече от онова, което бе записано в тези страници. По време на целия разговор Алис седеше с писмото на братовчед си в джоба и още дори не бе започнала да обмисля отговора си.
Господарят на Вавасор Хол беше набит старец с червендалесто лице и сиви очи, които се впиваха втренчено в човека, с когото разговаряше. Освен това имаше дълга сива коса и рошава сива брада, които го караха да изглежда като стар лъв. Беше избухлив, безразсъден и нетърпящ възражения, но също така бе предан, склонен да прощава, ако бъде помолен, несебичен и гостоприемен и се ръководеше от стриктни принципи. Внукът му Джордж го бе обидил жестоко, а след това не му се бе извинил. Старецът бе решил, че никога няма да му прости, освен ако не бъде помолен на колене, но продължаваше да го смята за свой наследник и за момента нямаше намерение да го обезнаследява. Според него правото на първородство не можеше да бъде отменено, въпреки факта, че в случая с Джордж Вавасор то не бе узаконено. Старецът можеше да завещае Вавасор Хол, на когото си поиска, но нямаше да може да почива спокойно в гроба си, ако го оставеше на човек, който не беше най-големият син на неговия най-голям син. Той бе сприхав и суров, но бе по-склонен да обича, отколкото да се гневи и въпреки че хората около него не смееха да споменават внука му, той копнееше за възможността двамата да се сдобрят.
Тази сутрин отидоха заедно на църква: малка и непретенциозна дървена сграда с една-единствена камбана, чието дрънчене можеше да бъде чуто в радиус от няколко километра. Енорийската църква на Вавасор стоеше сама в подножието на скалистите хълмове, на около два километра от имението. Енорията бе разположена в междинния район между планините и равнините, където земята бе неплодородна, зле дренирана и недоброкачествена, като в същото време не притежаваше красотата, която привличаше туристи. Районът бе заобиколен от голи чукари и гледката бе безкрайно постна и скучна. От едната страна на имението се издигаха тъмни борове, а зад къщата започваше гъста гора от ели, простираща се до върха на близкия хълм, наричан Бийкън Хил от местните. През гората минаваше обрасла стръмна пътека, която излизаше от другата й страна и се превръщаше в дълъг планински брод, водещ до Хоус Уотър и Надал, а по-нататък и до красотите на Боунес и Уиндърмиър. Онези, които познаваха английската провинция и обичаха да ходят, можеха да открият величествени гледки на няколко километра от Вавасор Хол. Но за други мястото бе същинска пустиня. Самият аз откривам някакъв чар в това да бродиш из откритата, непроменлива пустош. Може би защото предпочитам мекотата на тревата под краката и свежестта на въздуха в дробовете пред зрелищните гледки. Можеш да вървиш километри на североизток, изток или югоизток от Вавасор, без да видиш нещо, което да задържи погледа ти. Големият път от Ланкастър до Карлайл минаваше през енорията на около километър от църквата, но отвъд него голите хребети сякаш продължаваха вечно. На север земята се надигаше, а на юг се спускаше, като и в двата случая го правеше постепенно. Тук-там се виждаше някоя долина, издълбана от водите, но тези отклонения от еднообразието бяха истинска рядкост и не прекъсваха суровата монотонност на безкрайната пустош.
Скучното ежедневие във Вавасор бе потискащо за сина на земевладелеца, който считаше Лондон за единственото място на света, където човек можеше да живее удобно. Голите полета не го привличаха, нито се наслаждаваше на удобствата, които предлагаше самата къща. Тя бе топла, но прекалено малка и старомодна, а готвачът бе почти толкова стар, колкото своя господар. По тази причина посещенията на Джон Вавасор бяха въпрос на дълг, а не на удоволствие. Но за Алис бе различно. Тя можеше да бъде много щастлива във Вавасор Хол в компанията на Кейт, която, подобно на нея, обичаше да се разхожда и обожаваше планинските гледки. Двете бяха станали още по-близки, тъй като бяха прекосили безчет реки и изкачили безброй върхове, преодолявайки заедно онези кални и влажни препятствия, които плашеха повечето момичета и ги лишаваха от възможността да се насладят на красотата на природата.