— Тогава пазарът е затворен — обясни Кейт — и по този начин избягва неприятните срещи.
Госпожа Гринаул пишеше:
„Той сяда и отпива от чая си и понякога си мисля, че ще припадне в краката ми.“
— Пада на колене пред нея и повтаря предложението си — рече Кейт. — Сигурна съм, че го прави поне два пъти в седмицата.
— Тя няма ли най-накрая да приеме?
— Истината е, че не знам какво да мисля. Понякога ми се струва, че се наслаждава на тази игра, но в същото време е твърде саможива, за да се остави да бъде подчинена на някой мъж. Не се съмнявам, че му дава пари назаем, защото той има нужда, а тя е много щедра. Заема му пари, но описва всеки шилинг и го кара да й дава разписки. Точно такъв човек е.
По-нататък в писмото се казваше, че вдовицата бе решила да остане в Норич до пролетта и много искаше Кейт да се върне при нея. „Ела и разгледай Ойлимид. Ако решиш, че не харесваш нито имението, нито неговия господар, повече няма да те карам да мислиш за тях. Но ми се струва, че той е много почтен мъж.“
— Някога познавала ли си друга такава жена? — попита Кейт. — Въпреки всичките й недостатъци, аз съм сигурна, че би направила всичко за мен. Дори би ми заела пари без разписка.
След тези думи тя прибра писмото на леля Гринаул в джоба си и двете излязоха на голия склон.
Беше прекрасен следобед за зимна разходка. Въздухът бе чист и студен, но не мразовит. Земята под краката им бе суха, а небето, въпреки че не бе ясно, изглеждаше непроменливо и не им даваше основания да се притесняват от дъжд. Има една особена зимна светлина, която е бистра, но не ярка, и кара всяко нещо да изпъква пред очите и всяка природна картина да изглежда елегантна и дори красива. За съжаление, тази светлина е придружена от чувство за меланхолия, може би защото е следобедна и намеква за бързо приближаващия се здрач. Намеква за това колко кратък е денят и съдържа обещание за мрак в своята яркост. Светлина, която носи частица от тъмнината, която ще я последва. Тя едва ли може да бъде видяна и почувствана толкова ясно, колкото в откритата пустош, където човек вижда на километри и погледът стига до ниската линия на далечните облаци, образуващи хоризонта. Такава бе светлината през този коледен следобед и момичетата усетиха ефекта й още преди да достигнат голямата скала на Суиндейл, откъдето възнамеряваха да съзерцават прекрасния Хоус Уотър. Вървейки през гората, те се бяха забавлявали с писмото на леля Гринаул и бяха обсъждали със смях достойнствата на Ойлимид и господин Чийзакър, но когато излязоха на открито, сред меланхоличното еднообразие на голите хълмове, смехът им секна и след известно време съвсем се умълчаха.
Писмото на Алис все още бе в джоба й. Беше го пъхнала там, преди да слезе за закуска и го носеше оттогава. Още не бе решила как да отговори и дали да го покаже на Кейт. Тя винаги бе смятала братовчедка си за верен приятел, с когото може да обсъжда всичко. Знаем, че Кейт донякъде бе предала доверието й, но Алис не подозираше за това предателство. Тя често се бе карала с Кейт, но никога заради грях, извършен срещу тяхното приятелство. Алис имаше пълна вяра в своята братовчедка, въпреки че често се виждаше принудена да изразява категоричното си несъгласие с нея. Защо да не й покаже това писмо и да го обсъди с нея, преди да изпрати отговор? Това минаваше през главата й, докато бавно крачеше по склона.
Читателят ще заключи, че тя бе склонна да се предаде и да приеме предложението на братовчед си Джордж. Уви, да! Читателят ще бъде прав. Но онова, което я караше да поеме този ужасен риск, не бе любовта й към Джордж. Ако бе така, може би щеше да ни бъде по-лесно да й простим. Но Алис започваше да си мисли, че любовта, която някога бе ценила толкова високо, нямаше значение. Каква полза имаше от нея и докъде я бе докарала? Какво бе причинила на нейната приятелка Гленкора? Какво бе причинила на самата нея? Нима не бе обичала Джон Грей и нима не бе осъзнала, че въпреки тази любов, животът й с него ще бъде непоносим? Никога не би се омъжила за някой, когото не харесва, но тя харесваше братовчед си Джордж и си повтаряше този факт с нещо, което граничеше с равнодушие.
Като цяло тази задача ставаше все по-трудна напоследък — става дума за задачата да направи нещо с живота си. Не беше ли всичко безсмислено и безполезно? Що се отнасяше до мечтата на онова момиче да изпита радостите на любовта — тя отдавна бе изчезнала и никога повече нямаше да се появи. В момента въпросът, който най-много я измъчваше, бе как да бъде полезна по начин, който да задоволи амбициите й.