Писмото на братовчед й бе много лукаво. Той бе изучил характера й до съвършенство. Когато бе седнал да пише, Джордж го бе направил е безразлично отношение към резултата, но въпреки това бе писал с усърдието на мъж, който не иска да се провали в начинанието, което е предприел. Това дали в крайна сметка щеше да се ожени за братовчедка си, беше маловажно за него и дори бе оставил решението на случайността, но когато то все пак бе взето, за него бе въпрос на чест да спечели онова, за което си бе дал труда да преследва.
Писмото му бе хитро и много лукаво. Когато прочете думите му за парите й и онова, което смяташе да прави с тях, Алис си каза: „Във всеки случай е напълно откровен с мен. Може да ги вземе всичките, ако реши, че ще помогнат на кариерата му, независимо дали ще бъде в ролята на мой приятел или съпруг.“ После си спомни за скромния принос, който Кейт бе обещала да направи, и си каза, че няма да бъде по-малко благородна от нея. И нямаше ли да е прекрасно, ако именно тя успееше да помири Джордж с дядо му? Джордж е представител на род, който бе толкова древен, че никой не помнеше кой пръв бе носил името на стария саксонски земевладелец енорията или самия мъж. В миналото бе имало знатни Вавасори, както ги наричаше Чосър, които бяха дали титлите и гербовете си на много местни забележителности. Алис доста поразсъждава над този въпрос и постепенно достигна до заключението, че бе неин дълг да подсигури бъдещата слава на този знатен род. Само след няколко години Джордж Вавасор щеше да бъде господарят на Вавасор Хол. Нима имаше нещо нередно в това да му помогне да направи тази позиция почтена?
Продължиха да вървят, като от време на време си разменяха по някоя дума. Постепенно къмбърландските върхове се извисиха над тях и започнаха да се обособяват в красиви малки групи.
— Най-накрая! — възкликна Кейт. — Това е Хелвелин. Винаги се чувствам щастлива, когато го видя.
— А онова там не е ли Кидсти Пайк? — попита Алис.
— Не, Кидсти още не се вижда. Но ще го зърнем, когато превалим онзи хълм. Вляво е Ско Фел — онзи далечен заоблен връх. Аз го различавам, но ти едва ли ще можеш.
Отново тръгнаха и скоро изкачиха възвишението, откъдето се виждаше острият връх, който Алис бе споменала.
— Сега вече сме в Суиндейл и след пет минути ще достигнем скалата.
Отне им по-малко от пет минути, но едва когато я достигнаха, те успяха да се насладят на красотата на малкото езерце, почиващо в тихата планинска долина под тях. Според мен всички езера трябва да бъдат малки. И за да бъде оценена красотата им, трябва да бъдат съзерцавани отгоре. Разстоянието трябва да бъде такова, че сенките на заобикалящите ги планини да се отразяват във водата и вълничките, набраздяващи повърхността, да бъдат видими с просто око. Формата трябва да бъде неправилна и необикновена, за предпочитане извита около по-ниските хълмове и продължаваща нагоре и навътре в планината, откъдето извират притоците. Точно такава бе гледката, която се разкриваше към езерото Хоус Уотър от плоската скала, стърчаща над Суиндейл Фел. Коритото на езерото имаше формата на числото „3“, като горната му половина се врязваше дълбоко в дивите и непристъпни чукари на уестморлендските планини. На дължина нямаше пет километра и от мястото, където бяха момичетата, се виждаше всяка извивка. Водите на езерото бяха напълно неподвижни, тъмни и студени, но над него бавно се търкаляха облаци, които се отразяваха във водата и постепенно променяха цвета й. Водите бяха неподвижни, но от време на време се забелязваше отблясък, който подсказваше, че повърхността е била набраздена от порив на вятъра.
— Толкова се радвам, че дойдохме тук — рече Алис и седна. — Не мога да понеса мисълта да посетя Вавасор, без да видя поне едно от езерата.
— Някой ден трябва да се разходим до Уиндърмиър — каза Кейт.
— Не мисля, че ще го направим. Едва ли ще остана толкова дълго. Кейт, искам да ти покажа едно писмо.
В тона й имаше нещо, което накара Кейт да затаи дъх. Тя също седна и протегна ръка за писмото.
— От господин Грей ли е?
— Не — отвърна Алис. — Не е от господин Грей.
Тя даде писмото на братовчедка си. Още преди да го докосне, Кейт видя, че бе от брат й Джордж. Докато го отваряше, тя се вгледа разтревожено в лицето на Алис.
— Нали не те е обидил? — попита тя.
— Прочети го и ще го обсъдим по пътя обратно — отвърна Алис, след което стана и направи няколко крачки към ръба на пропастта. Докато братовчедка й четеше писмото, тя гледаше надолу към езерото.