— Разбира се, че не се страхуваш, но…
— Страхувам се. Това е самата истина. Страхувам се, но какво друго мога да направя?
Това бе ужасно разкритие за госпожица Палисър. Тя не бе предполагала, че лейди Гленкора ще й сподели толкова много и чувстваше искрено съжаление за това, че бе чула нейното признание. Но не можеше да направи нищо по въпроса. Това бе краят на разговора и вече знаем до какво бе довел той. Оказа се, че вечерната разходка сред руините бе разболяла лейди Гленкора и тя не можеше да замине за Монкшейд.
Господин Палисър прекара три дни там и укрепи политическия си съюз със Сър Козмо по същия начин, както го бе направил по-рано с херцога на Св. Банги. Те рядко говореха за политика и не си казаха нищо, което можеше да бъде възприето като партийно споразумение, но седяха на една и съща маса по време на вечеря, пиеха вино от една и съща гарафа и от време на време разменяха по някоя дума за следващата сесия на парламента. Нито един от двамата не бе очаквал нещо по-различно, но когато господин Палисър си тръгна, всички бяха наясно, че сър Козмо смяташе младия наследник за най-подходящия следващ канцлер на хазната в правителството на вигите.
— Не разбирам какво толкова виждаш в него — рече един млад член на парламента, обръщайки се към сър Козмо.
— В господин Палисър има нещо — отвърна баронетът. — Несъмнено има! Смея да твърдя, че не е особено умен, но не мисля, че имаме нужда от умен човек. Умният финансист може да бъде много опасен, а вече имахме достатъчно такива. Трябва ни здрав разум и точно толкова красноречие, колкото да може да изрази онова, което трябва да бъде казано! В днешно време това е напълно достатъчно.
От тези думи стана ясно, че сър Козмо бе доволен от новия кандидат за поста канцлер на хазната.
Лейди Монк се възползва от случая, за да запознае господин Палисър с Бурго Фицджералд. Не съм сигурен с каква цел. Може би просто, за да ги скара. Бурго се намръщи, но господин Палисър не забеляза това и учтиво подаде ръка на бившия си съперник. Бурго се видя принуден да я стисне.
— Жалко, че нямаме удоволствието да видим лейди Гленкора с вас — рече той.
— За съжаление, тя е болна — отговори господин Палисър.
— Много съжалявам — рече Бурго. — Наистина.
След това му обърна гръб и се отдалечи. Няколкото думи, които бе изрекъл, и начинът, по който го бе направил, бяха привлекли вниманието на всички наоколо. Гостите знаеха, че Бурго нямаше право да произнася името на лейди Гленкора по този начин, и се опасяваха, че това ще доведе до някакво неприятно развитие. Но господин Палисър сякаш не забеляза нищо и тонът на Бурго не го засегна, а до края на посещението му не се случи нищо неприятно.
Тридесет и четвърта глава
Господин Вавасор говори с дъщеря си
Алис Вавасор се върна в Лондон с баща си, оставайки Кейт във Вавасор Хол с дядо си. Пътуването беше изпитание и за двама им. Господин Вавасор се чувстваше длъжен да направи нещо и да предприеме някакви стъпки, за да предотврати брака, който дъщеря му обмисляше, но не знаеше какви трябва да бъдат тези стъпки и беше сигурен, че предприемането им ще бъде трудно и неприятно. Когато тръгнаха от Вавасор, той не бе казал почти нищо по темата.
— Не мога да те поздравя — бе рекъл на дъщеря си.
— Надявам се, че някой ден ще можеш — бе отвърнала Алис и двамата не си бяха казали нищо повече.
Старият земевладелец бе обещал да се помири с внука си, ако бащата на Алис даде съгласието си за брака й с Джордж. Но Джон Вавасор определено не бе давал такова съгласие.
— Имам такова лошо мнение за него — бе казал той на стареца, говорейки за Джордж — че по-скоро бих предпочел да й се случи всяко друго нещастие, отколкото да се обвърже с човек като него.
Старецът, с присъщото си упорство, бе защитил своя внук и бе опитал да докаже, че съюзът между двамата нямаше да бъде толкова пагубен, колкото си мислеше синът му.
— Ще се отрази много добре на имота — бе казал той. — Ще го завещая на най-големия им син и така Джордж няма да може да го докосне. А и не виждам защо не би могъл да се промени.
Джон Вавасор бе обявил, че Джордж е непоправим авантюрист и прахосник и никога няма да се промени. Това бе разгневило стареца и по този начин Джордж си бе спечелил помощ и подкрепа в наследствения си дом — нещо, което определено нямаше право да очаква. Когато Алис се сбогувала с дядо си, той й заръчал да предаде нещо на своя годеник.