— Можеш да му кажеш, че никога повече няма да говоря с него, освен ако не ми се извини за ужасното си поведение. Но ако се ожени за теб, ще обявя първородния ви син за свой наследник. Ти винаги си добре дошла тук, мила моя, но него ще приема, само ако преди това ме помоли за прошка.
Старецът не бе споменал съгласието на баща й и Алис започна да вярва, че той по-скоро подкрепяше решението й да се омъжи за Джордж. Но бе напълно наясно, че баща й беше и щеше завинаги да остане яростен противник на това решение — яростен, но може би не особено деен. По тази причина пътуването до Лондон не бе особено приятно.
Алис вече бе взела решение, след много душевни терзания, че по този въпрос не бе длъжна да се подчинява на волята на баща си. „Не може да има покорство от едната страна, без закрила и подкрепа от другата, каза си тя.“ Вярно е, че Джон Вавасор не можеше да се похвали с това, че бе закрилял или подкрепял дъщеря си. В началото, още преди тя да дойде да живее с него в Лондон, той се бе освободил от всякаква отговорност по отношение на нея, но тъй като нямаше други роднини, навиците му бяха станали такива, че за него бе невъзможно да живее с нея така, както един баща трябва да живее с дъщеря си. После, когато се бе наложило да живеят под един покрив, но без да споделят навиците си, той се бе оправдал пред себе си с това, че Алис бе различна от повечето момичета и не се нуждаеше от закрила. Бъдещето бе нейно и тя определяше съдбата си. Характерът й бе такъв, че дори не би си помислила да прехвърли тази отговорност на раменете на баща си. Освен това бе разсъдлива и улегнала и нямаше наклонности, които да изискват постоянно бащинско наблюдение. Според него тя бе момиче, което щеше да се справи еднакво добре със или без родителски контрол, а може би по-добре без. Ето защо Алис бе пълна господарка на действията си и имаше свободата да се разпорежда с времето си, както намереше за добре. Нямаме основание да смятаме, че бе прекарвала самотните си вечери на улица „Кралица Ан“, ден след ден, седмица след седмица и месец след месец, без нито веднъж да си каже, че баща й я пренебрегваше. Тя знаеше, че той прекарва вечерите си в компания, но никога в нейната компания, и не можеше да не заключи, че силната връзка, свързваща един баща с неговото дете, отсъстваше в техния случай. Алис не можеше да не се чувства онеправдана, когато той я оставяше сама вкъщи. Не се бе оплаквала, но подсъзнателно бе решила, че няма да допусне баща й да я направлява в живота. Известно време двамата бяха споделяли едно мнение по отношение на Джон Грей и господин Вавасор си бе помислил, че теорията му за самостоятелността на Алис се бе оправдала. Беше я оставил да решава сама и тя бе взела най-доброто възможно решение.
Но сега всичко се бе объркало и господин Вавасор, пътувайки към Лондон с дъщеря си, чувстваше, че бе дошъл моментът да се намеси. Отначало бяха единствените пътници в купето и той взе решение да каже онова, което си бе наумил да каже, но се забави прекалено много и постепенно купето се напълни, а моментът за този личен разговор отмина. Минаваше осем, когато най-накрая се прибраха вкъщи, като бяха вечеряли по пътя.
„Сигурно е изморена, рече си той и се отправи към клуба си. Ще говоря с нея утре.“
Тази вечер Алис се почувства дори по-изоставена от обикновено. Когато двама души изминат заедно пътя от Уестморланд до Лондон, между тях не може да не се установи интимно разбирателство, когато седнат да си починат след края на пътуването. Ако Вавасор си бе останал вкъщи, бе седнал да пие чай с дъщеря си и бе насочил разговора към темата за годежа й, Алис щеше да се опита да бъде отстъпчива, но той веднага излезе, оставяйки я сама да разсъждава върху рисковете, които криеше бъдещето.
— Искам да говоря с теб утре след закуска — рече той, преди да излезе.
Тя отговори, че ще бъде на разположение. Искаше да му каже, че винаги бе на разположение, защото винаги я оставяше сама вкъщи. Но досега не се бе оплаквала и нямаше да започне днес.
Дискусията на следващия ден започна след тържествена и почти церемониална подготовка. Баща и дъщеря седнаха да закусват заедно, но знанието, че тази дискусия предстоеше, притъпи апетита им и не си казаха почти нищо на масата.
— Ще се качиш ли горе? — попита Алис, когато видя, че баща й бе приключил.