Истината бе, че Алис се изплаши от онова, което бе сторила и вече почти се разкайваше за решението си. Бе приела предложението на братовчед си, но не го бе направила от любов, а и не бихме могли да кажем, че го бе направила с желание. Въпросът, който си бе задала, не бе защо да изпълни молбата на своя приятел, а защо да не я изпълни. Какво значение имаше всъщност? Това бе нейният аргумент. Едва ли можем да заключим, че мислеше за събитията, случили се в миналото, със задоволство, но истината бе, че тя се упрекваше повече, отколкото заслужаваше. Като млада тя се бе влюбила дълбоко в братовчед си Джордж, но тази любов я бе предала. Не си каза, че е сгрешила, като се бе отказала от него, но несъмнено не бе имала късмет в любовта. След подобно преживяване, нямаше ли да бъде по-добре окончателно да спре да мисли за брак?
След това се случи онзи ужасен епизод, за който никога нямаше да си прости. Бе приела предложението на господин Грей, защото го харесваше и уважаваше. „И го обичах, каза си тя.“ Горката жена! Тя седеше сама и се измъчваше с тези мисли в продължение на часове. Няма как да не ни стане жал за нея, дори и да не можем да й простим.
Алис се замисли за Недъркоутс и за всичко, което свързваше с това място: тихото ежедневие, красивата градина, книгите и най-вече мъжа, който щеше да бъде неин съпруг и господар. Чувствата, които тези мисли породиха в нея сега, бяха много различни от онези, които я бяха тласнали към решението да не се навежда към примката на съпружеския живот с господин Грей. Нямаше ли да бъде по-добре да има мъдър и силен господар, който да я предпазва от подобни мъчителни съмнения? Но тя бе отказала да се наведе и се бе озовала сама и отчаяна от живота.
„Ако мога да му помогна, защо да не се омъжа за него?“
Това бе основният аргумент, който я бе убедил да приеме предложението на братовчед си. „Какво значение имат чувствата ми? Що се отнася до живота и парите ми — защо да не ги използвам, за да помогна на човек, който ми е скъп?“ Тя се бе привързала към Джордж още от малка. Вярваше в интелекта му, въпреки че не одобряваше поведението му. Най-добрата й приятелка Кейт копнееше за този съюз. А що се отнасяше до мечтата й да се ожени по любов — тя не означаваше нищо. Всички бяха очаквали от нея да вземе под внимание безстрастния аргумент, че постъпва неразумно и прахосва парите си. Но какво, ако Джордж я разореше? Можеше да се случи и обратното. Може би тя щеше да го спаси от фалит и да му помогне да се издигне в света.
Но после в сърцето й се върна онова типично женско чувство, което я караше да копнее за повече време и да се страхува от идването на края на годината, въпреки че той още бе далече. Беше се съгласила да стане жена на Джордж Вавасор, но й се искаше това съгласие да бе всичко, което се очакваше от нея. Как щеше да го приеме, когато дойдеше да я прегърне? Все още усещаше последната целувка на Джон Грей на устните си. Беше си казала, че вече не се интересува от удоволствията на любовта и ако това наистина бе така, не беше ли длъжна да страни от тях? Ако това наистина бе така, нима целувката на братовчед й нямаше да я опетни?
„Може би татко е прав, рече си тя. Може би се интересува единствено от парите ми. Ако е така, ще му ги дам. Несъмнено ще разбера в края на годината.“
В главата й се оформи план, който се появи така, както се появяват повечето планове — ненадейно и без да го е търсила съзнателно. Въпреки решението, което вече бе взела, планът доби съвсем ясни очертания. Той можеше да разполага с парите й. Щеше да му даде всичко, с изключение на една малка сума, която щеше да запази за себе си, тъй като не искаше да притеснява баща си. След това, ако решеше, можеше да се освободи от всякакви задължения към нея и тя нямаше да го упреква. И никога нямаше да се омъжи.
Докато обмисляше този план, вратата се отвори и прислужницата обяви пристигането на братовчед й Джордж.
Тридесет и пета глава
Страст срещу благоразумие