Алис не бе предполагала, че годеникът й ще дойде при нея толкова скоро. В писмото си тя не бе посочила точната дата на завръщането си, но не се бе сетила, че Кейт несъмнено ще го информира. Така се бе улисала в мисли за далечните опасности, свързани с този годеж, че напълно бе забравила за тази непосредствена опасност. Когато чу името, а после и стъпките на Джордж пред вратата си, тя почувства как кръвта във вените й изстива. Веднага скочи на крака, обхваната от паника. Как би могла да го приеме? И каква форма щеше да приеме любовта му? Но преди да има време да обмисли отговорите на тези въпроси, той вече бе влязъл в стаята.
Едва намери сили да го погледне, но въпреки това веднага заключи, че бе променил външния си вид. В дрехите му имаше нещо по-ярко, по-жизнерадостно и може би по-ново. Това само по себе си беше удар за нея. Той трябваше да осъзнае, че годеж като техния не само нямаше нужда, но и напълно изключваше възможността от подобни символи на любов. Дори в деня на сватбата, ако този ден изобщо настъпеше, те бяха длъжни да се въздържат от външни изрази на щастие. Трябваше да стои настрана от нея няколко седмици или дори месец, но вместо това я бе изненадал по този начин, на сутринта след завръщането й, и това бе жестокост, която тя не можеше да му прости.
Това бяха чувствата, бушуващи в сърцето на Алис, когато годеникът й дойде да я види.
— Алис — рече той и се приближи към нея с протегната ръка. — Скъпа Алис!
Тя му даде ръката си и промърмори нещо, което той не успя да чуе. Даде му ръката си, но веднага се опита да я дръпне. Той не я пусна, а вместо това я стисна в своята и Алис се почувства като негов затворник. Стоеше съвсем близо до нея и не можеше да му избяга. Трепереше от страх, ужасена от мисълта, че може да я сполети нещо дори по-ужасно от това стискане. Беше обещала да се омъжи за него и бе поразена от онова, което току-що бе осъзнала, а именно че изобщо не обичаше човека, на когото бе дала това обещание.
— Алис, отново се чувствам като мъж — рече той. — Едва сега мога да ти опиша колко много страдах през последните няколко години.
Продължаваше да държи ръката й, но още не се бе опитал да я прегърне. Алис се бе извърнала от него и знаеше, че позата, която неволно бе заела, най-вероятно изглеждаше неловка, сякаш й беше противен, но просто не можеше да си придаде непринуден вид.
— Алис — продължи той, — накара ме отново да се почувствам силен и готов на велики дела. Няма ли да ми позволиш да ти благодаря за всичко, което направи за мен?
Тя трябваше да каже нещо! Колкото и болезнено да й се струваше, трябваше да му отвърне нещо любезно и окуражително. Той несъмнено имаше правото да я посети и да я поздрави по този интимен начин и именно тя му бе дала това право. И не беше виновен за това, че в момента я изпълваше с отвращение, а не с любов.
— Не съм направила нищо за теб, Джордж — отвърна Алис. — Абсолютно нищо.
Тя издърпа ръката си от неговата, върна се до дивана и седна, като го остави сам пред камината.
— Надявам се, че ще постигнеш много — продължи тя. — И ако мога да ти помогна с нещо, ще го направя от все сърце.
Алис веднага се засрами от казаното, чувствайки, че още с първите си думи му бе предложила кесията си.
— Разбира се, че ще ми помогнеш — отвърна той. — Главата ми е пълна с планове за бъдещето и искам да ги споделя с теб. Но планът, който ме вълнува най-много в момента, е онзи, в който ставаш моя жена.
Алис, ти вече си моя жена. Кажи ми, че ще бъдеш щастлива да ме наречеш свой съпруг.
Нищо на този свят не би могло да я накара да изрече тези думи в момента. Той нямаше право да я притиска по този начин. Трябваше да е осъзнал, че не би могъл да се надява на подобен триумф днес. Вече бе изживял своя триумф в квартирата си, когато бе захвърлил писмото й така, сякаш въпросът бе маловажен за него. Нямаше право да очаква повторение на този триумф. Бе решил, че ще използва парите й. Трябваше да се задоволи с това решение, а не да я принуждава да му засвидетелства любовта си.
— Това не може да стане веднага, Джордж — отвърна Алис. — Страдах толкова много!
— И знам, че вината е моя. Тези мъчителни години са мое дело.
Истината бе, че тя се страхуваше повече от мъчителната година, която й предстоеше.
— Не съм казала такова нещо — отвърна Алис. — Нито съм си го мислила. Мога да виня само и единствено себе си.
Тук той я разбра погрешно, тъй като си помисли, че нещото, за което се обвиняваше, бе решението да развали годежа си с него.