— И нямаш какво друго да ми кажеш? — попита той.
Тя вдигна поглед и видя, че белегът му бе добил застрашителни размери. Очите му блестяха, а на лицето му бе изписана онази сприхава дързост, която бе толкова характерна за него и често плашеше хората, с които си общуваше.
— В момента нямам, Джордж. Казах ти, че съм дълбоко смутена. Защо продължаваш да ме притискаш?
Той бръкна в джоба на жилетката си и обви пръсти около писмото й, с намерението да го хвърли в лицето й и да заяви, че не я иска за жена при тези обстоятелства. Гневът, който го бе обладал в момента, бе основна част от характера му. Преди три или четири години тази част щеше да надделее и той щеше да избухне. Но сега, докато стискаше писмото в юмрука си, той си спомни, че имаше нужда от парите й. Всъщност се нуждаеше от част от тях още тази сутрин, тъй като трябваше да посети няколко места, където щяха да му искат пари и не можеше да спечели изборите без тях. Състоянието на сестра му Кейт възлизаше на едва две хиляди лири. В момента разполагаше само с тази сума и тя нямаше да му стигне. Освен това не искаше да харчи парите й, освен ако нямаше друг избор. „Ох, помисли си той, как ми се иска онзи старец в Уестморланд да умре и да се присъедини към предците си — и без това е на преклонна възраст!“ Но дядо му беше здрав като бик.
Джордж пусна писмото и я изгледа гневно.
— Тогава искаш да те оставя сама? — попита той.
— Не ми се ядосвай, Джордж!
— Да се ядосвам! Нямам право да ти се ядосвам. Всъщност греша! Имам това право и наистина съм ядосан. Струва ми се, че ми дължеше по-топло посрещане. Така ли ще бъде през цялата проклета година?
— О, Джордж!
— За мен ще бъде проклета. Но винаги ли ще бъде така между нас? Алис, обичах те повече от всяка друга жена. Дори бих казал, че никога не съм обичал друга, но понякога се съмнявам, че сърцето ти е способно на любов. След всичко, което се случи, след всичките ти възражения, след моето разкаяние и твоята прошка, трябваше да ме посрещнеш с отворени обятия. Предполагам, че сега трябва да си ходя, чувствайки се изритан от дома ти като куче.
— Ако ми говориш по този начин и ме гледаш така, какво бих могла да ти отговоря?
— Не искам да ми отговаряш. Исках да ми дадеш ръката си, да ме целунеш и да ми кажеш, че отново си моя. Алис, размисли и ме целуни! Позволи ми да те прегърна през кръста.
Тя потрепери на дивана, но не каза нищо. Той видя това потреперване. Имаше спешна нужда от парите й, но това бе последната капка. Обърна й гръб и излезе от стаята, без да продума. Тя чу как препуска надолу по стълбите, но не стана, за да го спре. Чу го как тряска входната врата, но не помръдна от мястото си. Беше си пожелала да си тръгне и той го бе направил. Изпита облекчение, което почти я утеши. И това бе мъжът, за когото преди няколко дни бе обещала да се омъжи.
Джордж изхвърча от къщата на улица „Кралица Ан“ и се насочи с бърза крачка към площад „Кавендиш“. Прекоси го от източната му страна, излезе на улица „Принсес“ и тръгна към улица „Оксфорд“. Съвсем близо, на улица „Грейт Марлборо“, се намираше къщата на неговия парламентарен адвокат господин Скръби, при когото бе обещал да се отбие тази сутрин. Докато вървеше, той мислеше само за едно: очевидното потръпване, което братовчедка му Алис не бе успяла да скрие. Беше се отдал напълно на гнева си и го подхранваше, като се заричаше, че ще забрави както за нея, така и за парите й, но в същото време се заканваше, че някой ден ще я накаже за това отношение.
Но първо трябваше да реши какво да каже на господин Скръби. Дължеше му пари за миналите избори, но дори да му се издължеше, той нямаше да му заеме достатъчно голяма сума, с която да покрие разходите си за следващите. И за разлика от много хора, които все още чакаха парите си, като например господин Граймс от „Красивия мъж“ и самия Джордж (все още не му бяха платили онази тримесечна разписка), господин Скръби никога не би допуснал да излезе на загуба. Да, изборите бяха насрочени чак за лятото, но имаше предварителни разходи, които Джордж трябваше да покрие веднага. Самият господин Скръби често казваше, че градските избиратели трябва да бъдат глезени. Той щеше да си поиска онези петстотин лири и да настоява за обосновано уверение, че ще получи всичките си пари до началото на следващия юни. Но дори господин Скръби можеше да изневери на своя кандидат, ако в последния момент преценеше, че той не е достатъчно добре подготвен. И в офиса му можеха да се озоват други кандидати с джобове, пълни с пари.
Докато пресичаше улица „Риджънт“, Джордж Вавасор преглътна гнева си и се съсредоточи върху този проблем. Дали да помоли Кейт да продаде скромното си имущество, или да използва парите на братовчедка си? Беше сигурен, че те все още бяха на негово разположение, въпреки бурния начин, по който се бяха разделили. Но мисълта да моли Алис за пари го изпълваше с отвращение. Трябваше да повери тази задача на Кейт. Все пак, когато спря пред вратата на господин Скръби, той бе решил, че ще бъде по-добре да използва богатството на жена си за тази цел. Точно по този начин го формулира в ума си и така оправда решението си. Да, щеше да използва богатството на жена си и да обясни на господин Скръби, че имаше това право, тъй като след сватбата тя щеше да стане негова наследница. Съмнявам се, че бе доволен от себе си. Все още не се бе превърнал в коравосърдечния измамник, за който го мислеха, и не можеше да вземе парите на братовчедка си, без намерението да й ги върне или поне без вярата, че имаше такова намерение. Поведението й тази сутрин несъмнено бе направило въпроса по-деликатен, отколкото щеше да бъде, ако му се бе усмихнала, но въпреки това той успя да убеди самия себе си, че тя нямаше да пострада и влезе в офиса на господин Скръби в много по-добро настроение отпреди.