— Защо си мислил, че може да се разколебае? — попита Грей.
— Не знам. Цялото нещо ми се стори толкова абсурдно и може би се надявах, че тя ще осъзнае това. Не съм сигурен дали знаеш нещо за моя племенник Джордж.
— Много малко — отвърна Грей.
— Според мен той е един безразсъден авантюрист, който няма нито пари, нито принципи. Едва ли някога ще срещнеш по-неподходящ съпруг. Дори бих казал, че едва ли някога ще срещнеш по-ужасен човек. Интересува се единствено от парите й и ще я разори. Освен това ще се отнася ужасно с нея. Но какво мога да направя?
— Можеш да предотвратиш брака.
— Но как, човече, как? Да го предотвратя? Лесно ти е да го кажеш. Точно това искам да направя. Но кой съм аз, за да го предотвратя? Тя сама определя съдбата си. Още утре може да му даде всичките си пари. Как мога да я спра?
— Остави я да му даде всичките си пари още утре — каза Грей.
— И какво ще прави след това? — попита Вавасор.
— След това… след това… може да дойде при мен — отвърна Грей и докато говореше, в очите му се появиха сълзи и гласът му потрепери.
Дори циничното, студено и неотзивчиво сърце на Джон Вавасор бе стоплено от тези думи и от начина, по който бяха изречени.
— Бог да те благослови! Бог да те благослови, приятелю! Толкова ми се иска тази злощастна афера да завърши именно по този начин. Както за нейно, така и за твое добро.
— И защо да не завърши? Казваш, че просто иска парите й. Щом ги иска, нека му ги дадем!
— Но Грей, ти не познаваш Алис. Не разбираш дъщеря ми. Ако загуби богатството си, нищо не би могло да я убеди да ти стане жена.
— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Джон Грей. — Първо трябва да я спасим от мъжа, който, както казваш, е на ръба на разорението и ще я направи нещастна. Дойдох тук днес не защото я искам за своя жена, а защото не искам да стане жена на Джордж Вавасор. Ако бях на твое място, щях да го оставя да изхарчи парите й.
— Ако беше на мое място, щеше да бъдеш безсилен да промениш решението й, точно като мен. Знам, че ще му даде парите си, защото ми каза, че ще го направи, но не е по силите ми да я накарам да го направи, нито да я накарам да не го прави. Такава е позицията ми. Но няма смисъл да разсъждаваше върху това сега.
Джон Грей определено нямаше намерение да го прави. Той много добре знаеше, че Алис бе независима жена, която ревностно брани своята независимост. Не бе очаквал, че баща й ще може да предотврати брака й за Джордж Вавасор, но се бе надявал, че двамата споделят едно мнение по въпроса и надеждата му се бе оправдала. Когато напусна кабинета на господин Вавасор, Грей не знаеше нищо за отсрочката от дванайсет месеца, за която Алис бе настояла. Съмняваше се, че тя ще може да се омъжи за братовчед си веднага, толкова скоро след раздялата си с него. Но не беше напълно сигурен и реши, че иска да чуе това от собствените й устни, ако приемеше да го види, разбира се. Изпрати й писмо, в което посочваше датата и часа на посещението си, и тъй като не получи отрицателен отговор, пристигна на улица „Кралица Ан“ в уречения час.
Бе намислил план, който не бе споделил с господин Вавасор. Съмняваше се, че ще успее да го осъществи, но бе решен да опита, ако това изобщо бе възможно. Щеше да пробва да подкупи Джордж Вавасор. Живееше разумно и разполагаше с достатъчно пари за подобно начинание. Ако Вавасор бе такъв, какъвто го описваха хората, които го познаваха, подобна сделка бе напълно възможна. Но преди да осъществи плана си, трябваше да бъде сигурен, че няма да направи живота на Алис още по-нещастен с някое необмислено действие. Беше му трудно дори да допусне, че тя наистина обичаше братовчед си. Познаваше Алис и това му се струваше невъзможно. Но ако бе така, нямаше право да се меси. Смяташе, че ако говори с нея, ще разбере истината и затова я помоли да го приеме на улица „Кралица Ан“.
„Разбира се, че ще го приема, ако дойде, каза си Алис, когато получи бележката му. Но не може да промени нищо. Каквото и да ми каже, няма да е и наполовина толкова укорително, колкото нещата, които самата аз си казвам всеки ден.“
Но когато часът дойде и на вратата се почука, сърцето й я предаде и тя почувства, че наказанието, което й предстоеше, щеше да бъде истинско изпитание за нея.
Той бавно изкачи стълбите (толкова бавно!), след което сам отвори вратата на стаята. Влезе и я затвори без дори да погледне към нея. Не съм сигурен как да го обясня, но именно начинът, по който се владееше в момента, бе нещото, което бе накарало Алис да се страхува от него и да повярва, че не си подхождат. Докато го чакаше да прекоси стаята, Алис стоеше облегната с ръце на масата, забила поглед в бялата покривка.